След първоначалното въодушевление от готовността на Македонската църква да признае нашата за своя „майка”, започнаха да надделяват скептичните гласове. Каква би ни била ползата, ако се съгласим? Само ще влезем в излишен конфликт със Сръбската църква, която претендира, че ако Македонската въобще има майка, то това е именно тя. А и с Руската, която пък се държи като майка на всички православни църкви. И като се има предвид дълбоката й обвързаност с държавата – конфликтът ни ще е направо с Кремъл. И т.н. Но тъкмо такива аргументи показват каква ще ни е ползата. Ще се види, че сме способни да водим последователна политика, а не само да прибираме гилзите от „македонската стрелба”, която на Балканите така и никога не спира. Тази политика по отношение на Македония е предопределана от признаването й през януари 1992-а. Както е известно, ние го направихме първи. След държавата сега се очаква да направим горе-долу същото и с Църквата. В случая работата трябва да свърши Светият синод. Той има редкия шанс с решението си да защити обикновено пренебрегваното съчетание на историческа правда и доброволен избор. Каквито и политически и канонични доводи днес да се изказват, никой не оспорва генеалогичната свързаност на МПЦ с Охридската архиепископия, която от 971-а съществува като българска. А че изборът е доброволен, личи от самия факт, че искането БПЦ да бъде призната за майка на МПЦ идва не от българска, а от македонска страна. Личи и от факта, че СПЦ никога не постига влияние в македонското общество, въпреки изразените иначе сърбомански настроения на не малка част от него. Майката по това ще я познаеш – че няма кой да й попречи да изпълни желанията на детето си.
За десетина дни „Възвишение” стана най-гледаният филм у нас. Напоследък обаче все по-често чувам: стига с това „Възвишение”, и халдилника да отвориш, и оттам ще се появи. Включително и буквално – с кадър върху етикета на прясното мляко. Но то тъкмо затова си заслужава да се говори за него – как един филм успя да привлече такова внимание, а и да влезе трайно в медийния дневен ред, което досега не е ставало. Агресивната рекламна кампания сигурно помага, но не непременно. По-претенциозните дори откриха нещо отблъскващо в подобно комерсиално лансиране на произведение на изкуството. Някъде другаде трябва да се търси отговорът, най-вероятно в народната душа... Коментарите вървяха по две, като че ли противоречащи си линии. Според първата, екранизацията е опростила и схематизирала внушението на романа, лишала го е от по-дълбоките му послания. Според втората, това е най-добрият български филм за всички времена.
Всъщност, ефектът се получи тъкмо от пресичането на двете линии, от това, че те се оказваха една и съща. Киното е измъкнало образите от многозначителността и иронията на думите в романа и в последна сметка ги представя като поредния героически епос на народоосвободителната ни борба от 19 век. С типичните за нея възвишени саможертви и травматични предателства, които безотказно разпалват национални страсти с днешна дата. И те пренасят назад във времето, където можеш да се почувстваш истински българин така, както днес не можеш. Причината за успеха на филма е, че всяко следващо поколение явно има нуждата на свой ред – с нови герои и перипетии, да се идентифицира с този епос. И така да защити националната си идентичност, която по същността си си остава възрожденска. Принадлежи на онази епоха и не може да излезе оттам. Възрожденска, разбира се, е красива дума, но е и добро обяснение защо нашето общество все не може да се интегрира към модерния свят. Предпочита патриархалния уют, братовчедите, връзките, келипира, корупцията... Любовта към коня се оказва по-силна от любовта към героите и заради нея можеш да ги предадеш, както става в романа. Но във филма за радост на по-патриотично настроените зрители това не личи толкова.
Изложбата „България – друга гледна точка” на австрийския фотограф Бруно Кломфар, която се откри тази седмица, успява да ни каже нещо, което ние самите така и не успяваме. Да разграничи без предразсъдъци красивото от грозното в архитектурата на соца. Ние не успяваме, защото въобще избягваме оценката на онона време. Люшкаме се между вината, че сме го допуснали и носталгията по него. И затова не смеем да кажем на глас, нито че нещо оттогава ни харесва, нито че нещо просто трябва да се разруши. В резултат оставихме да изчезнат сгради като кино „Сердика”, ресторант „Ропотамо” или „Феята” в София, а построеното от новобогаташите през прехода възпроизведе някои от най-лошите черти на градската среда през бившия режим.