Тази седмица депутатите от БСП и ГЕРБ успяха да се скарат в Народното събрание, не за друго, а пак за вината на БКП – с риторика и патос от началото на прехода. Кой от тях и доколко трябва да я понесе. Разгорещеният им спор беше обратно пропорционален на интереса към него. Усещането беше за театър пред празна зала. За задочен заговор между спорещите да заобикалят в паралелни скандали вините с днешна дата. Например, рискът (подсказан този път от Германия), че ще ни бъде отнет достъпът до еврофондовете заради липса на реформи и върховенство на закона. А те фактически са единственият ресурс, донесен на страната, от политиците на прехода. И то не от тези, които се караха от парламентарната трибуна.
След всички дебати кои паметници от комунизма трябва да останат и кои да се махнат, в крайна сметка ще бъде демонтиран този пред НДК. Нищо, че той като естетика е далеч по-модерен от редица други и е с далеч по-предпазливи идеологически внушения. Да речем от паметника на Съветската армия – фалически символ на тоталитарната власт, еректирал в центъра на София.
Но проблемът не е кой точно паметник ще се събори, а че продължаваме да гледаме на паметниците, вместо като шанс за диалог с идващите поколения, като разправия с настоящи идеологически врагове. Просто една деспотична идеология – комунистическата, е заменена с нова – националистическата. И това личи не по съборените, а по построените паметници. И по светещите им очи. Така че е въпрос само на време да започне дебатът и за тяхното събарянe.
Темата в "Необичайните заподозрени" коментира Филип Зидаров.
Създаването на измислени врагове бе в основата и на още един скандал – отсъствието за първи път на наши духовници в делегацията ни за 24 май в Рим, водена от президента.
Може наистина Ватикана по своя крайно дипломатичен начин да е подсказал промененото си отношение към България, което, впрочем, се усети още по времето на Орешарски. И по-специално към Българската Православна Църква, заради непредизвиканите с нищо нападки срещу католиците от страна местни духовници като дядо Николай, който в непремерените си изказвания си е присвоил правото да съди без да бъде съден. Или заради ксенофобски жестове като изгонването от Белене на италианския пастор Паоло Кортези. Въобще заради пренебрегването на споделените ценности между двете църкви и използването на различията като повод за вражда.
А може причината да е в президентската институция, решила така да направи реверанс по Православната дъга, която отвежда към Кремъл и отдавна вече много повече принадлежи на политиката, отколкото на вярата.
И в двата случая съставът на тазгодишната ни делегация е знак, че може да загубим междукултурната привилегия на добрите отношения с Римокатолическата църква, за които много допринесе посещението на папа Йоан-Павел Втори в страната през 2002 година. Разговор по темата с проф. Владимир Градев.
И пак създаване на врагове – в спорта. И то от нищото. Фенове на различни отбори, които иначе са съвсем на един акъл, са готови да се пребият по седалките на стадионите. И го правят.
Тази седмица пък направо се нахвърлиха върху играчите на терена и прекратиха в 82-а минута футболен мач в Своге.
Разбира се, намеси се полиция, защото това е нерегламентирано насилие. Значи ли обаче, че не трябва да се питаме с какво регламентираното насилие е по-добро. Защо, ако направиш на някого аркада на улицата, може да лежиш в затвора, а ако я направиш на ринга можеш да станеш шампион.
Доводите вероятно са много, но, мисля си, никога не стигат, за да приемем насилието за спектакъл.
Нека не забравяме, че криминогенният профил на прехода започна от спортните школи и борците, мина през мутрите, за да стигне до държавата. Разговор с проф. Орлин Тодоров и Захари Захариев.