Щом лятото свърши и есента започне все по-настойчиво да напомня за идващата зима, на зарзаватчийските сергии се появява пресният джинджифил. Този странен на вид, кафеникав корен плавно навлезе у нас преди 15 години заедно с първите ресторанти за суши и бързо успя да заинтригува всякога любопитната за нови вкусове кулинарно изкушена публика.
В по-далечното минало думата се срещаше само в някои англоезични литературни текстове и създаваше известни трудности на преводачите, когато трябваше да обяснят какъв точно е вкусът му, особено ако присъствието му в текста внася специфичен художествен нюанс.
След като човек веднъж го е опитал, разбира защо присъствието му, макар и като детайл, в текстовете е важно и защо на преводачите им е било трудно. Джинджифилът не е просто детайл или нюанс, той внася цялостна атмосфера, задава посоки както в кухнята, така и в литературните творби.
В кулинарните и медицинските практики на Индия и Китай джинджифилът (Zingiber officinale), познат още като исиот или имбер, се използва от над 7000 години. Пресен, варен, пържен, печен, изсушен или на прах, той присъства във всевъзможни месни и постни ястия, сосове, салати, маринати и десерти.
От него се прави също чай. Повечето варианти на къри съдържат джинджифил. На практика парливият му вкус и характерен етеричен мирис доминират в повечето източни кухни. Той е практически навсякъде и винаги внася усещане за свежест със своята приятна лютивост и характерен аромат със заострени лимонови нюанси.
Комбинацията от пресен джинджифил, чесън и соев сос е в основата на многобройни ястия от кантонската кухня, особено ако са с риба или морски дарове. В провинциите Съчуан и Хунан традиционно използват настърган пресен джинджифил за мариноване на всякакви меса.
Наименованието на джинджифила идва от санкрит и означава "рогат", което явно е свързано със специфично разклонената форма на джинджифиловия корен. В диво състояние растението не е познато, което е индикация за твърде стария му произход. Смята се, че идва от Източна Азия.
Най-ранните писмени сведения са от Китай. Не друг, а самият Конфуций бил първият апологет на джинджифила. В неговите „Аналитики” това растение е споменато като вълшебно и философът признава, че никога не сядал да се храни без джинджифил.
Още от Античността е бил познат в Гърция и Рим Предлаган е на пазарите заедно с черния пипер и други екзотични източни подправки, но по-късно, след разпадането на Римската империя, интересът към него постепенно спада, за да се пробуди отново към средата на Средновековието.
До времето на Великите географски открития търговията с подправки в Европа държали предимно араби. Те имали странно отношение към джинджифила. Според някои разкази, обилно подправени с характерната фантазия на източния човек, арабските търговци твърдели, че това специално растение се намира само далече на юг, отвъд Червено море, на самия край на земята и се добива много трудно, защото го пазят огромни дракони. Което трябва да е било и обяснение за високата му цена.
Около XV-XVI в. джинджифилът явно е бил достатъчно популярен в Западна Европа, щом е успял трайно да се утвърди като типичен за някои празници вкус. В англосаксонските и скандинавските страни тогава на мода излизат джинджифиловите хлебчета и коледни сладки. Твърди се, че били любимо лакомство на кралица Елизабет I (тук в скоби ще вметнем, че типичните за западната Коледа аромати са чисто ориенталски – джинджифил, канела, каранфил, кардамон).
По онова време станало традиция улиците, на които се продават подправки, да бъдат кръщавани "джинджър стрийт", което е най-категоричен знак за трайното интегриране на джинджифила в западноевропейския бит. А може би не само в бита, но и в душевността на западния човек. Нека добавим, че в Германия и Англия правели джинджифилова бира, а в Америка джинджифиловата лимонада все още е на висока почит.
След епохата на великите географски открития джинджифилът бавно завладял света. През XVI век португалци го занесли в Западна Африка, а малко по-късно испанци направили първите плантации в Южна Америка. В Ямайка чудният източен корен намерил своята втора родина. Точно там и днес се произвежда най-ароматният и качествен джинджифил.
Първоначално популярността му, както при повечето нови продукти в кухнята, се дължала на убеждението, че е могъщ афродизиак. Другата, не по-маловажна причина е било убеждението, че е универсално лечебно средство, поради което и дълго време е използван предимно като лекарство. През XVI век в Англия вярвали, че лекува дори и чума.
Истината е, че ползите от джинджифила се простират далеч отвъд приятния му и екзотичен вкус. Модерната медицина и диететика се отнасят особено почтително към него. Трудно е да се изредят многобройните му профилактични и лечебни свойства, без някое да бъде пропуснато. Препоръчват го за лечение на стомашни проблеми, срещу гадене, липса на апетит и лошо храносмилане, а също като мощно противовъзпалително средство.
Стимулира кръвообращението и понижава високото кръвно налягане, има силни антивирусни свойства и е идеално средство срещу настинки и грип. Освен това му приписват антиракови свойства, както и благотворно действие при хронична умора. Казват също, че усилва паметта и стимулира творческия потенциал, предпазва от депресии, отстранява токсините от организма и може би най-важното сред многобройните му вълшебни свойства – връща младостта.
А според учението Фън Шуй, ако носите всеки ден корен от джинджифил в десния си джоб (защо точно в десния, не е ясно), това може да ви донесе пари. Как точно ще стане това и дали, докато чака джинджифиловите пари, човек трябва все пак нещо да работи, или може само да си лежи, Фън Шуй не казва.
Ако към казаното дотук добавим и факта, че джинджифилът е вкусен и придава екзотична пикантност на всичко, към което се добавя - меса, риби, супи, сосове, сладки или пък греяно вино - става ясно защо пред прага на идващата зима човек не би трябвало да се лишава от здравословните кулинарни радости, които този причудлив ориенталски корен крие в себе си.
Текст: Ясен Бориславов
Снимка: Pixabay
Харесайте страницата ни във Facebook ТУК