Наричат Арнон Грюнберг "бунтарят" на холандската литература. Зад гърба си има редица романи и награди. Роден е в страната на лалетата, а днес живее в Ню Йорк. Започва да пише на 23 години, а в България идва, за да представи романа си "Тирза" и екранизацията към него. Разказва, че само талантът не е достатъчен за добрия писател.
"И като писател винаги съм искал да покажа на хората такъв, какъвто е в моите очи. За някои хора това е провокативно, но за мен това е просто процес за търсене на истината", посочи Грюнберг.
Освен с романите Арнон Грюнберг е известен с бунтарското си минало. Не крие, че винаги е имал собствено мнение и за това е изключен от гимназията си в Амстердам.
"Преди 25 години не исках да се превърна в човека, в който родителите и учителите ми искаха да бъда. Тогава си помислих - защо трябва да завършвам гимназия като мога да стана актьор. Това беше много трудно, но важно за мен решение. Не съжалявам за нищо, защото това е причината да съм това, което съм днес. Просто спрях да ходя. Седях си по кафета и правех други неща", разказа Грюнберг за Bulgaria ON AIR.
Арнон Грюнберг произхожда от семейство на евреи-емигранти, а майка му е след оцелелите в Аушвиц.
"Майка ми не е между живите вече, но написа мемоарите си. Миналата година бяха издадени в Холандия, а тази година - в Германия. От време на време, тя ми е разказвала за преживяванията си там. Майка ми мразеше истерията и така написа мемоарите - точно и ясно. Не мога да ви разкажа всичко, защото ще си говорим цял ден, но това, което помня и до днес е, че тя не е губила надежда, докато е била в лагера. Изгубила е надеждата след войната, когато разбрала, че родителите й са убити. Написал съм много книги и майка ми винаги е била моето вдъхновение, но не съм намерил за нужно да разказвам историята й", заяви Грюнберг.
През 2006 г. писателят обръща поглед към журналистиката и прави редица проучвания. Само едно от тях обаче успява да промени живота му.
"Най-важният ми проект като журналист беше през 2006 г., когато пътувах с холандската армия до Афганистан. Това промени много неща, а всъщност престоят ми там беше причината да започна да се занимавам с такъв тип журналистика. Аз отидох за първи път в такава конфликтна зона като Афганистан. Беше животопроменящо изживяване за мен. Идеята ми беше да опиша ежедневието на войниците и успях да го направя. Всеки ден след залез слънце имаше въздушни атаки в лагера. Бяха ми казали в такава ситуация да намерим най-близкия бункер. Едната вечер не успях да намеря бункера и останах да лежа в леглото, изведнъж един огромен офицер се появи и буквално легна върху мен, за да ме защити", спомни си той.
"Също така ми казаха, че ако чуем звука от ракетите, можем да оцелеем, защото скоростта на звука е по-бърза от самото движение на ракетата и когато чувах звука на разбиващите се ракети, аз бях щастлив, че съм останал жив. Не съм изпитвал толкова голямо щастие, но това е една от многото особености на живота във военна зона, тъй като там има не само страх и трагедия. Там се изпитват екстремни чувства", добави Грюнберг.
Арнон Грюнберг признава, че литературата може да бъде опасна, ако се приема твърде насериозно.
"В литературата могат да се посочат доста примери за това твърдение", обясни Грюнберг.
"Някои хора казват, че никой нямало да пише за щастието, но щастието определено е доста различна тема, защото повечето истории започват тогава, когато нещо започва да се обърква. Когато някой е щастлив почти няма история. Никой не иска да чете за щастливи хора. Човек иска да чете за проблеми и за хора, които страдат. За това, когато затворят книгата могат да си кажат - е, моят живот не е чак толкова лош", смята Грюнберг.
И макар че новите технологии да започват да изместват все повече книгата, Грюнберг е категоричен, че историите на хартия ще са живи винаги.
"Мисля, че книгата в хартиената си версия ще оцелее, въпреки че читателите намаляват. Тя ще оцелее и макар да пиша за нещастие, понякога съм доста оптимистично настроен", каза Грюнберг.