Новият епизод на документалната поредица "Нашите пълководци" на ЗАД "Армеец" и сдружение "Българска история" е посветен на генерал Данаил Николаев.
Той е роден през 1852 г. в Болград, Бесарабия, по това време в Русия. Като младеж постъпва в Одеското военно училище, иска да се включи в четата на Христо Ботев, участва в Сръбско-турската война от 1876 г. и е един от първите, които през април 1877 г. се записват в Българското опълчение.
Неговият командир ген. Столетов заявява пред опълченците: "Вам Бог заповядва да бъдете герои!" и Данаил Николаев не го разочарова. Той се сражава при Стара Загора и Шипка, а при Шейново е пръв на най-опасния турски редут, където е ранен. Лично руският император Александър ІІ го награждава.
След Руско-турската война Николаев става офицер в милицията на Източна Румелия, бързо израства в йерархията, а куриозното е, че османският султан, срещу когото се е сражавал във вече две войни, го произвежда в чин майор.
През лятото на 1885 г. става ясно, че единствено войската може да осъществи Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Затова Захари Стоянов търси помощ от Николаев, като направо му заявява: "Бай Николаев, в глуха линия сме изпаднали."
Младият офицер ръководи военните сили, които на 5 срещу 6 септември осъществяват Съединението. Данаил Николаев е първият, който в Пловдив извиква "Да живее Съединението! Да живее княз Александър!" и магията се случва, при това без съпротива.
Назначен е за главнокомандващ на войските в Източна Румелия, защото Съединението трябва да бъде защитено. Следват денонощия на трескав труд за главнокомандващия, който изработва план за защита на южната граница и съсредоточаване на войските там. Ударът срещу съединена България обаче идва от съвсем друга посока. Започва Сръбско-българската война. Николаев изпраща всички свои войски към Сливница и след героичен поход от юг те пристигат в най-нужния момент. Самият подполковник получава от княза командването на българските сили и ги води към победи при Драгоман, Цариброд и Пирот.
Неслучайно е първият награден от княз Александър І с военен орден „За храброст“ и е произведен в чин полковник. Войната свършва, но армията се политизира и много офицери – доскорошни приятели и колеги, се оказват непримирими противници. Вече изявил се като русофоб, Николаев не приема детронирането на княз Александър І през 1886 г. Той е назначен за военен министър в правителството на русофобите и започва разправа с превратаджиите. За русофилите, които се бунтуват в Русе и Силистра, заповядва: "Щом осъдите някого, разстрелвайте го незабавно." Така Николаев носи отговорност за смъртта на довчерашни свои другари като Олимпий Панов, Димитър Филов, Атанас Узунов и др., но ги разглежда единствено като предатели на Отечеството.
Само във връщането на Александър І Николаев вижда изход от държавната криза. Това обаче е невъзможно, а и го изправя срещу регента Стамболов. Последният успява да се наложи, военният министър е отстранен, а за княз на България е избран Фердинанд. Николаев се връща в казармата, но не одобрява новия княз и не крие отношението си. Фердинанд не забравя това и заради една нанесена му в Двореца обида 40-годишният генерал подава оставка през 1893 г.
След четири години, по желание на княз Фердинанд, Николаев е помолен да се върне в редовете на армията. През 1907 г. отново става военен министър, а през 1908 г. е част от правителството на Александър Малинов, което обявява Независимостта на България. От следващата година е генерал от пехотата – най-високият чин в българската армия. През 1911 г. Данаил Николаев отново преминава в запаса, а през Балканската война е назначен на скромна тилова служба.
Националните катастрофи разтърсват запасния генерал, а преживява и лична трагедия – при атентата в "Света Неделя" през 1925 г. губи единствения си син. През 1936 г. цар Борис ІІІ връчва на генерала най-големия български орден "Св. Св. Кирил и Методий", а през следващата година го моли да стане кръстник на новородения престолонаследник. Това не е случайно – за поколения българи Данаил Николаев е символ на истински патриотизъм и висок професионализъм. В негово лице царят вижда приемствеността в националните идеали
През 1942 г. спира да тупти неспокойното сърце на "патриарха на българското войнство", който си отива с илюзията, че е видял осъществена мечтата за национално обединение.
Харесайте страницата ни във Facebook ТУК