Икономическият растеж: мантра номер едно на политиците-Кузман Илиев

От Кузман Илиев

Оригиналът е публикуван на 18 април 2015 тук: medium.com/@kuzman

Икономическият растеж: мантра номер едно на политиците

„Икономическият растеж” се e превърнал в една от най-предъвкваните мантри в наши дни и служи за оправдание на почти всеки неефективен държавен харч, намеса в пазарните отношения от страна на държавата или облагодетелстване на близки до властта бизнеси.

Всички партии — до една — надълго и нашироко коментират в програмите си рецептите затова как да постигнат “икономически растеж”, как да е устойчив, каква е ролята на държавата в генерирането и поддържането му, възстановяването му след рецесията.

Журналисти, общественици и бизнес — всеки има свое мнение в какво трябва да се инвестира, за да “расте икономиката”: технологии, образование, туризъм, земеделие, здравеопазване, инфраструктура, спорт. Приоритетите варират според субективните предпочитания.

Едно обаче изглежда безспорно: икономическият растеж „трябва” да е налице — тук две мнения няма. (Освен може би някои фракции на „зелените”).

Всъщност твърдението, че икономическият растеж е нещо непременно добро е етично и утилитаристко. Утилитаристко, защото приема, че „най-голямата полза”, за най-голям брой хора е идеалът, по който следва да се оценяват ефектите от едни или други действия на частния и публичния сектор.

Когато икономистите защитават дадена държавна политика или определена мярка за увеличаване на социалната „полезност” и ползите за всички, например, те следва да знаят, че излизат от сферата на икономическата наука. Самата икономическа наука е „позитивна” — не предписва цели и резултати, не казва кое е правилно или грешно, а само обяснява икономическите процеси, сиреч „какво е”.

Въпреки привидния си опит да изглеждат неутрални и много „експертни” — къде съзнателно, къде не, — немалко икономисти навлизат в сферата на етиката, коментирайки „правилното и грешното”, полезното и вредното, тоест „какво трябва да е”, тъй като „етиката” е „нормативна” наука.

Дали защитават „равенството” в доходите като идеал, постиган чрез преразпределението на доходи от страна на държавата, или „икономическия растеж”, като цел сама себе си — това напускане на икономическото поле очевидно е хлъзгаво и опасно.

Въпросът е могат ли същите тези икономисти да защитят своите предложения и оценки в сферата на етиката? Например „равенството” като висш стандарт, оправдаващ преразпределението на доходите от държавата или „икономическия растеж” като висше благо и цел сама за себе си?

Ако не могат — не бива да правят такива твърдения, а и не затова им се дава кредит на доверие в последна сметка. Подобни ценностни и морални съждения са вън от полето на икономиката като наука и изискват друг тип аргументация, не просто ad hoc ценностно съждение и претенция за безапелационна самоочевидност.

Как се генерира икономически растеж?

Трактовката на “австрийската икономическа школа” по отношение на икономическия растеж се основава не на етиката на утилитаризма, както практически всички други школи, а на тази за „естествените” права, тоест на либертарианството. Всеки притежава себе си и дохода си, частна си собственост. Само при спазването на тези права има пазар. Актът на покупко-продажба, без оглед на спазването на правото на живот и частната собственост на двете страни в размяната, нямат връзка с пазара, дефиниран от либертарианците като мрежа от доброволно разменящи частна собственост личности/индивиди.

Ако индивидите разполагат със себе си и тялото си, респективно с доходите, посредством които поддържат живота си, те могат да преценят какво да правят с тях. Обективно и икономически опциите са три :

Едно — потребление. Това е крайната цел на всяко спестяване и инвестиция, никой не произвежда просто така (въпреки че има право да го прави). Изборът да потребиш част от или целия си доход е въпрос на времеви предпочитания. Ако искате да живеете само тук и сега — което си е ваше право, — тоест имате изключително високи „времеви предпочитания”, никой не бива да се меси в този ваш морален избор. Стига основният принцип на „неагресията” към живота и собствеността на другите да не е нарушен, единственият начин някой да може да ви попречи да потребите дохода си, е само един — да ви убеди да не го правите. Не с принуда, а с аргументи.

Две — да спестите/инвестирате (относително по-ниски времеви предпочитания), отлагайки потреблението си, като купите финансов инструмент като акция, например, или като представите парите си на банковата система, явяваща се посредник между спестител и инвеститор. Цената на акциите на компанията, която сте купили се покачват, и когато компанията реши да набира капитал от капиталовия пазар, го прави по-лесно и евтино. Насочил сте спестяванията си към фирмите, които могат да използват този ресурс, инвестирайки в производствена база, наемайки нови хора, произвеждайки и генерирайки икономически растеж. Само така се поражда икономически растеж — със спестяване и инвестиции, а не с молитви или добри намерения. Въпросът е: кой решава дали да потребява дохода си, или да спестява/инвестира, респективно да предизвиква растеж, а отговорът: свободните хора, с тяхната собственост! Не грижовните политици.

Три и последно — да „изтеглите” дохода си или част от него от обръщение, като увеличите кешовите си наличности. Причините: може да е страх, че предстои криза и се „застраховате” с повече кеш срещу предстоящата несигурност. Въпреки „страховата невроза” на кейнсианците от дефлацията, единственото, което априорно би станало при това положение (ако няма контра-увеличаване на паричното предлагане), е, че цените ще паднат, тоест покупателната сила на парите ще се увеличи. Няма никакво основание да считаме, че реалният, „естествен”, пазарен лихвен процент ще се промени в каквато и да е посока, нито че „съвкупно” възвръщаемостта на инвестициите ще падне.

В заключение: не е работа на политиците да предизвикват икономически растеж, а т. нар. “публични инвестиции” са си харч по политическа целесъобразност, а не инвестиция, като самият акт на изземането този ресурс от изкаралия го е нарушаване на “естествените права”.

Не им е работа на политиците да го правят — нито чрез фискална политика (данъци и правителствени разходи), нито с парична политика (лихвена политика, ликвидност).

В този смисъл призивите и обещания им за мерки „за растеж” са нелепи. Доходите и изборът за използването им следва да си остават у свободните хора, а ако действително толкова искаха икономически растеж властващите, нямаше да пречат всячески с намесите си на предприемачите да инвестират, а на спестителите да натрупват капитал, който да им предоставят.

Ще има или не икономически растеж — изборът си остава на притежателите на частна собственост, а именно изкаралите честно и по икономически път дохода си. Не на изземащите този доход принудително и със сила, гальовно наричани “политически елити”.