От Делян Тодоров
Текстът е реализиран по проекта за млади журналисти „Beyond Your World“.
Публикува се с разрешението на автора.
Конфликтът между правителствената статистика и реалността е предпоставка за социално напрежение
Драджат е шофьор на бечак в Пакалонган, остров Ява. (В Индонезия рикшата се нарича бечак.)
Месечният му доход рядко надхвърля 400 000 рупии (32-33 американски долара). Независимо че оцелява с около или по-малко от долар на ден, той не е беден според правителственото Централно статистическо бюро.
Официалната статистика твърди, че в Индонезия само 11.33% от жителите живеят в бедност, което рязко контрастира на факта, че близо половината от 250-милионното население на страната разполага с по-малко от 2 долара дневно.
За сравнение хората, живеещи под прага на бедността, в България са 24 %, в Португалия 18%, а в Дания 13.4%. Системата за изчисление на линията на бедност в Индонезия е изключително необективна, заблуждаваща и работеща единствено в услуга на правителството и политиците.
Неестественото занижаване на броя бедни цели изкуствено положително представяне на макроикономическите показатели и тенденции в страната. Тези умели политически фокуси трайно присъстват в обществения живот на страната, но те са предпоставка за социално напрежение, изолиране и наследствена бедност, която обрича милиони деца на скромно бъдеще и оскъдни перспективи.
Бедност под съмнение?
Алгоритъмът за изчисляване на прага на бедност в Индонезия е сложен административен пъзел, който е привидно елементарно устроен, но в действителност изкривява статистиката толкова силно, че я превръща в ненужна и безсмислена.
За да бъде класифициран като беден, един индонезиец трябва да заработва месечно сума по-малка от 292 951 рупии, чийто еквивалент в долари е 23.66. Тази сума е определена на базата на основни хранителни продукти, благодарение на които може да бъде достигната ежедневна база от 2100 калории. Другите фактори, които се взимат под внимание, са дрехи и наличието на дом, но огромната тежест при формиране на линията на бедност е именно храната.
В държава, в която консумацията на ориз е широко разпространена и достъпна, а местната кухня е изключително мазна, тази кота от 2100 калории е относително лесно достижима, дори за хора с доходи в рамките на 40-50 долара. Компоненти като достъп до медицинско обслужване, образование и комунални услуги не се взимат под внимание.
„Системата за определяне на прага на бедност не е обективна и за съжаление, твърде далеч от реалността. Усещането в обществото е, че държавата не се вълнува достатъчно от проблема и липсва чувствителен напредък. Независимо от непрестанния растеж на икономиката, инфлацията и рязкото поскъпване на някои основни храни, коефициентът на бедност почти не се променя“ – твърди професор Хайкал Фикри, преподавател по икономика в университета в Риау.
Според него администрацията на новоизбрания президент Джоко Уидодо или просто Джокови, както е по-известен в Индонезия, се опитва да въведе метод на измерване на бедността, в който да бъдат застъпени не само хранителните нужди, но и допълнителни, но също толкова жизненоважни фактори.
„Президентът беше губернатор на Джакарта, където проблемът е особено изострен. Фактът, че познава темата и е работил по нея, дава надежда на обществото, че ще започне дебат по темата, в течение на който ще бъде постигнат политически консенсус. Джокови предлага „три магически карти“, върху които се базираше и предизборната му кампания – здрава Индонезия, образована Индонезия и проспериращи семейства. Важно е, че за първи път от години се обръща внимание на тези теми и има заявени ясни цели, но без дълбока реформа положението няма да се промени осезаемо. Проблемът е във факта, че поради желание за спестяване на социални разходи, броят на бедните се поддържа изкуствено нисък“, казва професор Фикри.
Впечатляващият траен икономически растеж от около 6% всяка година е добра новина за Индонезия, която съумя да преодолее световната икономическа криза не само без сериозни сътресения, но дори да увеличи своя БВП. Притеснителен обаче е фактът, че през този над двадесетгодишен период на бурно развитие, процентът бедни хора не намалява с пропорционални темпове. Потенциално забавяне на икономиката или евентуална рецесия биха предизвикали драматичен социален катаклизъм. Когато става въпрос за около 100 милиона души, които се справят с по-малко от 2 долара на ден, то подобен сценарий е същинска бомба със закъснител.
Бъдеще с по-малко бедни и по-малко богати
Бъдеще със средна класа
„Похвално е, че новото правителство се старае да намали броя на бедните хора в индонезийското общество. За съжаление, не се вижда особен резултат, освен при официалната статистика, на която никой не вярва. Действителността е различна. Важно е да се отбележи, че младите индонезийци не желаят само трайна тенденция за намаляване на бедността. Все повече хора искат да видят, че политиците имат програма за съкращаване на огромната пропаст между различните слоеве в обществото,“ – разпалено заявява Силвина Юанди, студент по икономика в университета Гаджа Мада, Джогджакарта, и сребърен медалист от националната олимпиада по икономика за 2014 година.
Според нея индонезийците имат твърде ниски очаквания към държавата и институциите и не търсят достатъчно активно правата си. Ценностите, в които е възпитано мнозинството от жителите на страната, са скромност, наслада от настоящето и живот в хармония. Тези страни от народопсихологията на Индонезия до известна степен влизат в конфликт с идеята за икономическо развитие по западен тип.
„Милиони хора живеят в недоимък, но не се мислят за бедни, тъй като има къде да живеят (дори домът им е да „построен“ от картон) и притежават щастието да виждат изгрева и залеза. Този тип мислене трябва да се вземе под внимание от страна на правителството и да се положат повече усилия за по-добър живот за тези хора,” – казва Силвина.
Сблъсъкът на поколенията оказва своето влияние и много млади хора като Силвина не са съгласни да се подчиняват на остарели разбирания за живота и на принципи, които според тях не отговарят на модерния свят. Влиянието на Запада и агресивният културен империализъм преобразяват ролевите модели на подражание, а чрез тях и ценностите, които се отстояват. Постепенно се заражда гражданско общество, което призовава към промяна. Ситуацията е коренно различна и много по-умерена от състоянието, в което се намираха арабските държави по време на събитията в Северна Африка в периода 2010–2011 г., но съществуват трайни тенденции за масово младежко недоволство.
„Младите искат различно управление, защото усещат, че Индонезия не се развива с нужната скорост. Без промяна винаги ще останем държава със 100 милиона бедни, от които държавата признава само 11.33%,“ – казва Силвина, която е активист за широко обществено обсъждане на приеманите политически решения и участник в публични образователни икономически дискусии.
Докато текат тези процеси и дебати в обществото, Драджат продължава да изкарва прехраната си благодарение на своя бечак. В неговите мисли той не е беден, въпреки множеството лишения и финансови затруднения, които изпитва. Не разсъждава върху бедността по начина, по който ние масово я разбираме.
„Имам две здрави малки деца, прекрасна жена и мога да работя. Печеля, колкото Бог е отредил. Определено съм далеч от бедността,“ – завършва Драджат.
/Снимка: официален туристически портал на Индонезия/