Импровизации на Внуково-Жак Сапир

Импровизации на Внуково

От Жак Сапир

Публикувана тук - http://russeurope.hypotheses.org/3117

Импровизираната среща на 6 декември между президентът Оланд и Путин, по време на връщането на първия от Казахстан бележи може би поврат в отношенията с Русия.

Дори да не можем да очакваме твърде много от едночасова среща, дори – и Елисейският дворец държеше да уточни – да е имало предварителна координация с канцлера Ангела Меркел, ясно е, че тази среща, организирана по искане на френския президент, представлява важен етап в подобряване на тези отношения. Значи трябва да се радваме.

Прогнозирана среща

Тази среща, колкото и неочаквана да беше, не беше непредвидена. Във Франция най-напред започват да се чуват много гласове, подчертаващи изключителната крехкост на позицията ни, било от морална гледна точка, заради продължаващите разкрития за военнопрестъпления, извършени от някои правителствени части на Киев, както и от реалните обстоятелства на идването им на власт, или политически, с реалния риск да се стигне до нова Студена война, или накрая, икономически. Франция, както Италия и Германия, може да изгуби много от запазването на „санкциите“. Рискът да видим Русия да се отвръща от Европа за дълги години напред е много реален. На кратко, трябва да срощим край на тази дълбоко деструктивна логика. Такава гледна точка се появи в последните седмици в кръгове, близки до Ке Д’Орсе. На съвместната пресконференция, която даде с президента на Казахстан, г-н Нурсултан Назърбаев, Франсоа Оланд се занима надълго и нашироко с руския си колега. Впрочем, не можеше да не отбележи несъвместимостта на позицията на Франция, която й налага да има добри отношения със страните, в които причините за конфликт, било латентни или явни, са по-важни, отколкото с Русия. Това е било казвано и повтаряно. Всичко това изисква силна инициатива от страна на френската дипломация по това досие. Посещението на президента Франсоа Оланд в Казахстан предостави тази възможност. Тя бе уловена. Но е подходящо да се припомни, че Франсоа Оланд я поиска.

Да се радваме, но да не таим погрешни илюзии

Най-малкото не бива да очакваме твърде много от нея. Със сигурност всички условия за „деескалация“ са налице. Вече отбелязахме декларацията на главнокомандващия силите на НАТО ген. Бридлав, който обяви на 26 ноември в Киев, че вече почти няма руски войски в Донбас. Впрочем ново примирие между частите на Киев и бунтовниците ще влезе в сила на 9 декември. Още повече, че с настъпването на зимата в Киев ще се върнат към реалността. Икономически споразумения бяха подписани, както с Русия, така и с бунтовниците от Донбас. В този контекст трябва да поставим решението на Киев да спре всички заплати и изплащания на социални помощи за населението в Донбас. Колкото и скандална да изглежда тази мярка, трябва да се разбере, че тя означава признание на факта, че част от бунтовната територия вече не е част от Украйна. В известен смисъл това е решение, което върви към стабилизиране на ситуацията.

Т.е. можем да очакваме както НАТО, така и руснаците да разберат, че тази криза ги въвлича в една спирала, в която могат по всяко време да изгубят контрол – и да намерят общ интерес за намаляване на напрежението. Също така е сигурно, че това е интересът на Франция и Франсоа Оланд разбира това. Освен натиска на индустриалците, който излиза извън доставките на двата кораба от клас Мистрал, ясно е, че това напрежение е вредно за целия континент.

Не Дьо Гол го иска

Остава и фактът, че позицията на Франция днес не е същата, която беше през 60-те и 70-те години. От една страна Франция се включи в командването на силите на НАТО. Този факт ни свързва по-тясно, отколкото в миналото с политиката на САЩ. От друга страна, съществуването на ЕС, както и проевропейската позиция, заета от Франсоа Оланд ограничиха автономията на френската външна политика. Известно е, че в ЕС, че една група страни изпадна в истинска антируска истерия, като Полша, Швеция и Балтийските страни. Тази истерия се споделя в Европейския парламент. Други страни като Унгария, Словакия или България имат по-разбираеми предложения спрямо Русия. Накрая от тази гледна точка Германия, Франция и Италия винаги са заемали средна позиция, която се обяснява с тяхната история и мащаба на икономическите им отношения с Русия. Трябва да се разбира, че вътрешните напрежения в ЕС щяха да стигнат до повратен момент. Решението на Русия да анулира „Южен поток“, взето в последните дни, представлява много ясно предупреждение. Русия дава знак чрез този жест, че дава преференции на газовите доставки към Азия /Китай, но и Южна Корея и Япония/. Ясно е, че в мотивацията, подтикнала Франсоа Оланд да поиска среща с Владимир Путин има и воля да се избегне тази криза, така че, ако продължава да ескалира, да не предизвика непоправими сривове в ЕС. Също така, нищо не би било по-погрешно, както да виждаме в лицето на Франсоа Оланд „продължител“ на политиката на генерал Дьо Гол. Неговата постъпка се вписва в проевропейската и атлантическа линия, която му е присъща.

Още по темата

Сега трябва да отчетем какви биха могли да са изходите от тази среща. Ситуацията в Донбас може да се стабилизира, ако Киев реши да приеме примирието. Но ситуацията с „федерализацията“ на Украйна, каквато официално е защитавана от Русия не изглежда реално приложима. Тази Това решение би било възможно през юни 2014, преди боевете от края на юни до началото на септември. Впрочем в някои видеоматериали се усеща как извън различията им, нещо обединява украинските военни и бунтовниците в една Нация. Но днес има опасения, че омразата е твърде непреодолима. В най-добрия случай „федерализацията“ би могла да приеме формата на автономна област в Украйна, по модела на Кюрдистан /и по тази причина полу-автономна/ в Ирак. Другото решение е на непризната автономия, какъвто е случаят в Алхазия или Южна Осетия. Важен момент тук е въпросът с валутата. Ако Киев запази валутната блокада, ръководителите в Донецк и Луганск няма да имат друг избор, освен да пуснат своя валута или да приемат руската рубла. Във всички случаи това ще направи перспективата за бъдещо обединение с Украйна още по-трудна.

В останалата част от Украйна, след като отмине националистичното настроение, трябва да се върнат към очевидното: страната няма да се интегрира в ЕС поне още 20г. и, може би, няма да стане член на НАТО. Украинските ръководители не искат да признаят, че това е очевиден факт, повтарян от всички техни официални събеседници. Какво ще стане, когато населението разбере, че мечтата за бързо влизане в ЕС, ако това е „мечта“, не се осъществи? Че вместо това ще се изправи срещу Тройката и МВФ и пред смъртоносни икономии и унищожаване на всички социални придобивки? В този контекст всичко е възможно – от връщане към Русия до местни искания за присъединяване към ЕС /Галиция към Полша и Закарпатия – към Унгария/, което би означавало чисто и просто разкъсване на страната.

Срещата между президентите Оланд и Путин беше стъпка в посока към по-добро взаимно разбирателство. Но пътят за преодоляване на съпротивата, която се натрупа от двете страни ще бъде дълъг, колкото големи и продължителни ще бъдат оплакванията. Трябва да се разбира, че украинската криза изкристализира повече, отколкото предизвика оплаквания, особено от руска страна след 1998. Да си припомним аферата в Косово, намесата на руските парашутисти в Прищина или американското решение да превземат Ирак през 2003. Ако искаме да възстановим доверието, трябва да поставим на масата всички тези въпроси. За тази цел се налага провеждането на конференция, по модела на тази, проведена в Хелзинки през 1975. Историческата Конференцията по сигурността и сътрудничеството в Европа бе важен етап във възстановяването на истински диалог между страните от Варшавския договор и НАТО. Но този път диалогът трябва да се ограничи до европейските страни, т.е. без САЩ и Канада. Представих идеята за такава конференция на кръглата маса, организирана от руската Дума в Москва на 25 ноември [1]. Припомням тук темите, които ми се струват важни. Те са три:

а/ Да се дефинират правилата, позволяващи управление на съществуващите противоречия между вествалските принципи и тези, родени от Просвещението и Френската революция от 1789. Държавният суверенитет остава ключовият камък в международните отношения, но и на демокрацията във всяка страна. Но някои принципи като правото да решава собственото си бъдеще и необходимостта да защитава населенията са придобили по-голямо значение. Въпросът е да разберем как тези противоречиви принципи могат да се съвместят с възможно най-малка двусмислица. Повече не може да се приема обръщането на международните правила, както стана в Косово, за да чуваме по-късно страните от ЕС да обявяват неотменимата си подкрепа към същите тези правила.

б/ Определяне на правилата на колективната сигурност, но и на възможната употреба на военна сила, в Европа и в периферията й. Договорът за конвенционалните сили е мъртъв и ни трябва друг. Той трябва да включва правилата за използване на легитимна военна сила, отново с възможно най-голяма точност. Идеята за един свят, където няма да е нужна никаква военна сила днес не е реалистична. Този договор би позволил да се решават ситуации като тези в Либия през 2011 или тази, която в момента се развива на границата между Сирия и Ирак, или пък тази, която е развива в Субсахарска Африка, където Франция се намеси с военна сила от януари 2013.

в/ Определяне на правилата на икономическо, научно и културно сътрудничество. Сътрудничеството е необходимо, не само между страните, но и между регионите, съставляващи различни държави. Трябва да намерим общи правила, управляващи това сътрудничество без да застрашаваме принципа на суверенитет, както е дефиниран в първа точка. Основният проблем тук е да се постигне сътрудничество, а не да се посочи „от високо“ някаква нова „наднационална“ държава.

Тази програма е амбициозна, но единствено тя може да възстанови реално доверие, необходимо, ако искаме наистина да преодолеем сегашната ситуация. За да се постигне тази цел обаче трябва някои поведения и дискурси да отпаднат. Първо претенцията на страните от ЕС да представляват Европа и същевременно да са носители на най-големите морални ценности. Това, което можем да наречем европейски „ексепсионализъм“, също така вреден, както и американският. Трябва да си припомним, че Европа не е ЕС. Това е вярно географски, културно и също така политически. Дискурсът по въпроса за „европейските ценности“, който чуваме в различни столици служи само за издигане на нова идеологическа бариера през сътрудничеството. Не че развитието на институциите на ЕС не е родило яростни и сериозни дебати по въпроса. Но да се претендира за доминантна позиция по отношение на „моралните ценности“ тук е без основание и всъщност е автодеструктивно. Страните от ЕС на няколко пъти пренебрегнаха прословутите си „принципи“, било в международните отношения с Косово и по-късно с участието на някои страни в ЕС /като Полша/ в агресивната война на САЩ в Ирак през 2003, както и във вътрешните си работи.

Така че е необходимо ЕС да даде доказателство за скромност и разум, ако иска да постигне истинско доверие с Русия.