В началото на всяко управление се отваря „прозорче на възможностите" - първите няколко, не повече от шест месеца, когато е възможно да се свърши много работа. Тогава управляващите все още не са забравили своите предизборни обещания, а избирателите все още им ги напомнят. Тези първи месеци на всяка новата власт са от особена важност, защото има неща, които могат да бъдат свършени единствено и само тогава. След това политиците стават жертва на зависимости, сделки и компромиси, които ги правят заложници на техните спонсори.
Първите няколко месеца на всяка власт задават тона на цялото управление. Ако първоначалната инерция за промени е достатъчно силна и в правилната посока, тя може да гарантира успех на целия мандат.
Какви са обаче правилните промени? Вече четвърт век шаблонно ги наричаме реформи. Но реформи на какво - на политическата и икономическа система на Народна република България, или на политическата и икономическа система на Република България? Икономиката и политиката на комунистическа България не подлежи на реформи: крахът на комунизма е най-убедителното доказателство за това. Тогава искаме да реформираме това, което градихме след падането на комунизма.
Но какво е то? За съжаление не е капитализъм – нито див, нито питомен. Олигархичен социализъм е – или, ако предпочитате, смесена икономика. Смесица от свобода и контрол. Смесената икономика е вид управление чрез групи за натиск, всяка от които се бори за контрол върху законодателните механизми, за да изтръгне привилегии за себе си за сметка на противниците си. Смесената икономика е нестабилна, експлозивна смес, която в един момент трябва да отхвърли или всякакъв контрол, или всякаква свобода.
В България нямаше реална политическа промяна, затова няма и реална икономическа промяна. Нищо чудно, че митовете за „добрия живот преди Десети" още хващат дикиш.
Това време обаче свършва. Никой не може да избягва пазарите, ако иска да не остане встрани от феноменалния икономически растеж, който те и технологичната революция създават. Но свободният пазар е повече политическа и нравствена, отколкото икономическа реалност. Той създава консенсус около определени морални очаквания: споразуменията трябва да са обвързващи, сделките – честни, обещанията трябва да се изпълняват, а който ги наруши, да си носи отговорността за това. Това има положителни социални последици далеч отвъд сферата на търговията.
Свободата и нейният политико-социално-икономически проект – капитализмът, не се постигат с умерен прогрес в рамките на закона по модела на добрия войник Швейк. Системата не се сменя с промени на парче, чиято цел е нищо да не се промени. Системата се сменя чрез радикална промяна на съществуващите социални, икономически и политически струкутри. Това не е реформа, това е трансформация. Трансформацията е вид революция, а революциите, особено в областта на идеите, изискват време. Наивно е да очакваме тоталитарната ни политическа култура да стане демократична в рамките на едно поколение. Глупаво е да се надяваме, че централната планова икономика ще се трансформира в свободен пазар за един мандат. И е направо безумно да храним илюзията, че двете неща ще се случат от само себе си.
Накратко, реформите са икономическо средство за постигането на основната политическа цел - Свободата. Но тъй като реформите генерират несигурност и не гарантират просперитет, политиците ги правят само в краен случай. В краен случай ги приемат и гражданите. Е, българският случай е вече такъв.