Помните ли този разказ на Смирненски – “Приказка за стълбата”. Нашите политици много обичат да си го подаряват в началото на живота на всеки един парламент, но разбира се много бързо забравят смисъла и поуката. Ще си позволя да цитирам само част от него.
“ – Кой си ти? — попита го Дяволът…
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
….
- Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
……..
- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.… Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет!
….
Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
- Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!” (Из "Приказка за стълбата" на Христо Смирненски)
Припомням Ви го не за да коментриам българските политици, което е едно безсмислено занимание, а за да илюстрирам как този ефект не е чужд и на къде по-интелигентни и образовани хора.
По-долу си позволявам да цитирам откъси от една статия на Алан Грийнспан от 1966 година. Статията се казва “Златото и икономическата свобода”. На мен тази статия ми допада и споделям изложеното в нея. Вместо да превеждам откъса сам, си позволявам да цитирам добрия превод, публикуван на сайта на Института за свободен капитализъм.
“Това, което обединява привържениците на силната държавна намеса в икономиката от всички крила, е почти истеричното им противопоставяне на златния стандарт. Изглежда те усещат по-ясно и точно от мнозина защитници на либерализма в икономиката, че златото и икономическата свобода са неразделни, че златният стандарт е инструмент на либерализма, и че те взаимно се предполагат и изискват.
….
Парите са общият знаменател на всички стопански сделки. Те са стопански продукт, който служи като средство за обмяна –универсално средство, прието от участниците в обменната икономика за заплащане на техните стоки и услуги; следователно, могат да бъдат използвани и като мерило за пазарна стойност, и като средство за съхраняване на стойност, т.е. като средство за спестяване.
….
Съществуването на подобен стопански продукт е предварително условие за икономика, базирана на разделение на труда. Ако хората не притежаваха някакъв стопански продукт с обективна стойност, който да е общоприет, каквито са парите, те щяха да бъдат принудени да се върнат към примитивната натурална обмяна или да живеят в самозадоволяващи се стопанства и да се откажат от неоценимите предимства на специализацията. Ако хората нямаха средство за запазване на стойността, т.е. средство за спестяване, както дългосрочното планиране, така и обмяната щяха да бъдат невъзможни.
….
Напълно свободна банкова система и напълно последователен златен стандарт все още не са постигани. Все пак преди Първата световна война банковата система на Съединените щати (и на по-голямата част от света) се основаваше на златото, и въпреки че правителствата се намесваха от време на време, банковата система бе по-скоро свободна, отколкото контролирана. Периодично, вследствие твърде бързо раздаване на заеми, банките стигаха до положение всичките им златни резерви да са изразходвани, лихвите се покачваха рязко, новите кредити спираха, и икономиката влизаше в остра, но краткосрочна рецесия. (В сравнение с депресиите от 1920 и 1932 г. предвоенните икономически спадове наистина изглеждат леки.) Това, което възпираше неконтролируемия стопански растеж, преди той да доведе до типа катастрофа, позната ни от времето след Първата световна, беше ограниченият златен резерв. Периодите на напасване бяха кратки и икономиките бързо възстановяваха солидната основа за продължаване на растежа.
….
Но процесът на лечение бе погрешно диагностициран като болест: ако недостигът на банкови резерви е това, което води до спад в бизнеса, обосноваваха се привържениците на намесата в икономиката, защо да не се намери начин да се доставят допълнителни резерви на банките, така че те никога да не изпадат в такова състояние? Ако банките продължат да раздават заеми безкрайно, аргументираха се те, икономически спадове никога няма да се случват. Ето как през 1913 г. се създаде системата на Федералния резерв.
… осъзнаването, че златният стандарт е несъвместим с хроничния дефицит (отличителен белег на социалната държава). Ако я освободим от академичния жаргон, социалната държава не е нищо повече от механизъм, по който правителствата конфискуват имането на произвеждащите членове на обществото, за да финансират широка палитра от социални начинания. Значителна част от конфискацията се извършва чрез данъчната система.
….
При отсъствие на златен стандарт не съществува начин спестяванията да бъдат защитени от инфлацията. Не съществува сигурно място за съхраняване на стойността. Ако имаше такова, правителството би трябвало да направи незаконно поддържането му, както се случи със златото. Например, ако всеки реши да превърне всичките си банкови влогове в сребро, мед или някаква друга стока, а след това откаже да приема чекове като платежно средство, банковите влогове ще изгубят покупателната си сила и създаденият от правителството банков кредит ще се превърне в безполезна претенция върху стоки. Финансовата политика на социалната държава изисква създателите на благосъстоянието да нямат начин да се защитят.
Това е мрачната тайна зад тирадите срещу златото на привържениците на социалната държава. Задлъжняването е просто начин за “прикрита” конфискация на благосъстояние. Златото, като пазител на правата на собственост, стои на пътя на този скрит процес. Ако това бъде разбрано, тогава няма да е трудно да се разбере опозицията на привържениците на държавната намеса в икономиката срещу златния стандарт.”
(“Златото и икономическата свобода, Алан Грийнспан 1966. Превод Милена Попова, http://atlas-bg.eu/zlatoto-i-ikonomicheskata-svoboda.html)
През 1987 Алан Грийнспан става Председател на Федералния Резерв на САЩ. Когато беше на длъжността си, той си спечели титлата Маестро, за манипулиране на финансовите пазари. Една негова дума беше в състояние да изпрати пазарите в стратосферата или да ги срине. Неговите витиевати изказвания се следяха със затаен дъх от всички. В края на краищата всички бяха щастливи, защото кризите, доколкото ги имаше, бяха бързо преодолявани и пазарът постоянно растеше.
Накрая се оказа, че той и водената от него политика е една от основните причини за финансовите балони и последвалите кризи. И не само с “регулирането” на лихвените равнища, а и чрез паричното предлагане. Както може да се види от графиката по-долу.
Разбира се, той само постави началото на един процес, който вече е стигнал чудовищни мащаби.
“Количествените облекчения”, както ефимистично наричат печатането на пари, временно закрепи ситуацията, но вредните ефекти вече започнаха да излизат на повърхността.
Привържениците на държавното регулиране и активната парична политика водят отчаяна битка срещу златото.
“Златото не е пари” (Бен Бернанке, пред Конгреса на САЩ, 13 юли 2011)
И няма как да е другояче. Връщането към стабилни пари, които правителствата не могат да обезценяват и да ни грабят, е анатема за заинтересованите. С механизма на паричната политика, управляващите елити не само ни грабят, но и стават несметно богати за наша сметка.
Ето ви една графика, за потвърждение на горната теза:
Това почти двойно увеличение на стойността на индекса С&П означава, че някои хора са станали приказно богати и това не сме ние с вас. Освен това с просто око се вижда, че цялото увеличение всъщност се дължи на излятите от ФЕД пари.
След като престана да бъде председател на ФЕД, Алан Грийнспан започна да се възстановява от амнезията, която го беше обхванала по време на престоя му там. Последните години внимателно започна да възвръща и мнението си за ролята на златото във финансовата система. В своя реч пред Съвета за международни отношения през септември 2010 между другото той казва следното:
- “Хартиените пари няма къде другаде да отидат, освен в злато”
- “Ако всички валути се движат заедно нагоре или надолу, въпросът е спрямо какво? Златото е канарчето във въглищната мина. То сигнализира за проблеми на валутните пазари. Централните банкери трябва да му обръщат внимание.”
Само преди няколко дни, той отново се изказа в полза на златото, като пак пред членовете на същия Съвет за международни отношения заяви, че “златото е добра инвестиция, имайки предвид неговата ценност като валута извън обсега на политиките провеждани от правителствата”. В същата реч, той посочва, че т.нар. количествени облекчения са се провалили в постигането на първостепенните си цели.
Очевидно централните банки на западните страни са много отчаяни за да прибягват към открита манипулация на цената на златото през последните 3 години. Тази сутрин отново някой “хвърли” на пазара фючърси за 1.5 милиарда долара и срина цената на златото до нива от преди няколко години. Цената му вече е под прозводствените разходи на много от златните мини. Те ще бъдат принудени да затворят производството. Същевременно търсенето на физическо злато е на рекордно високи исторически нива. Това вещае само едно – отплесване на махалото.
Манипулацията на пазара не може да продължава безкрайно, както и печатането на пари. В един момент всички тези злоупотреби се връщат като бумеранг.