Време и място за либерали - Калин Манолов

Един призрак броди из България – призракът на либерализма. Дойде веднага като падна Живков, но не му обърнаха внимание. Антикомунистите  „разграждаха” комунизма, посткомунистите го „критикуваха”, „допълваха” и „коригираха” - на никого не му хрумна да го замени с цялостен алтернативен проект за политико-обществено-икономически ред. Затова либерализмът първо беше непознат, после го обсебиха центристки партии, които искаха да се легитимират едновременно като алтернатива и на комунистите, и на антикомунистическата опозиция, а сега се кани да идва на власт. И трите партии в евентуалната управляваща коалиция – ГЕРБ, ДПС, Реформаторският блок, се обявяват за ляво или дясно-либерални. Дошло ли е времето на либерализма?

Преди да отговоря, нека първо обясня какво разбирам под либерализъм, защото напоследък се навъдиха много „либерали“. Понятието произлиза от латински и означава свобода. Либерализмът е система от идеи, в центъра на които е поставен индивидът с неговите три основни права – на живот, свобода и собственост. На тази основа се развива цялата либерална доктрина, в основни ценности на която се превръщат толерантността, правото на собственост и религиозната търпимост. Те стават базисни и за обществения договор, който легитимира съществуването на държавата, но от друга страна дават възможност на индивидите да го нарушат, в случай, че правата им бъдат потъпкани.
Освен като политическа идеология, либерализмът се развива и като икономическа система от ценности и принципи, основана на частната собственост и свободната търговия. Либерализмът е индивидуално свободолюбие, което защищава договорите, конкуренцията и пазара – тоест капитализма. Никоя друга политическа идея в дясно (консервативната, християндемократическата и т.н.), и особено в ляво (социлаизъм, социалдемокрация, ляв „либерализъм“) не защищава такава идея. Само либерализмът може да оздрави хронично болната българската политика. 

Затова най-загрижени за здравето на пазара на политически идеи у нас  би трябвало да са бизнесмените. Доминиращите в едно общество политически – тоест философски!-  идеи, определят жизнеспособността на икономическия пазар. Обществената формула на «индивидуална свобода и ограничена държава“ обаче е непостижима с чисто икономически средства. Трябва й политическо представителство, което да се противопостави на манипулациите и заблудите на доминиращия в българската политика мерканитилизъм: че правилната обществена формула е  «най-голямо щастие за най-много хора”; че такова щастие можело да бъде постигнато само чрез партийна еклектика; че модерната политика, основана на конкретни политики, предполагала криволичене; че най-ефикасни са плаващите мнозинства, подкрепящи конкретни проекти.
Дългият живот на всички тези манипулации и заблуди се дължи на факта, че вече четвърт век политическият пазар на идеи в България страда от остър дефицит на либерализъм. И ще продължи още толкова, ако разчитаме, че ГЕРБ, ДПС или РБ ще отхвърлят решително комунистическата идеология и ще наложат либералната доктрина за свободата.

За да е автентична, бъдещата либерална партия трябва да бъде създадена от онези негласуващи или разочаровани от т.нар. „десни партии” българи, които желаят да променят страната, в която живеят, като ограничат държавата, която я управлява. Процесът – не самата партия! – трябва да се „менажира“ от прагматично насторени интелектуалци, които не мразят каптиализма, и философски настроени бизнесмени, които разбират силата на идеите. Хора,  доказали се чрез талантите, амбициите, творчеството и труда си, които (пре)успяват благодарение на това, което са създали и предложили на пазара на стоки или идеи, а не чрез използване на държавни властови ресурси, корупционни практики и връзки със „сенчести” групировки. В момента тези хора са изолирани един от друг и обществото е в неведение за съществуването им. И тъй като избягват публичността, тяхното мълчание създава впечатлението, че или няма какво да кажат, или са съгласни с нещата, които стават.  Докато този естествен обществен елит не заяви себе си и не заработи за придобиването на собствено влияние в обществото, България ще продължи да прехожда от една криза в друга, а «преходът» никога няма да свърши.

Всъщност такива плахи опити бяха правени. Част от бизнеса се опита да влезе в политиката. През 2005 г. дори направи опит да създаде собствено политическо представителство. Ако беше успешна, Федерацията Активно Гражданско Общество  щеше да е първата след 70 години забрана, подмяна и дефицит либерална партия у нас. Но не беше. После едри бизнесмени лансираха идеи за намаляване броя на депутатите и мажоритарни избори. Имаше дори неконтролируемо роене на самоделни квазилиберални формирования на  местните избори през 2007 г.  С идването на власт на ГЕРБ през 2009 г.  процесът замря, но едногодишните протести от 2013 и 2014 г. отново го възродиха. За съжаление автентичната гражданска енергия за промяна отново попадна под контрола на партийното властничество. Така бе създаден Реформаторският блок. Бизнесът, робуващ на вярването, че шансът му за политическо представителство е в политическото неучастие, а не в либералното участие, остана встрани.

Но винаги има втори шанс. Въпреки всички електорални загуби, част от които невъзвратими, в страната има поне половин милион дясно мислещи хора, които не харесват сегашното си политическо представителство, и или избират по-малкото зло, или не гласуват изобщо. Това отваря голямо поле за нова дясна формация, стъпила върху базовите либерални ценности, която все някой някога ще създаде. И както вече казах, това не трябва да са политици. Който и от тях да се опита да разреши кризата в дясно, ще стане част от проблема. Просто защото няма да осъзнава колко бавна, трудна и неблагодарна работа е конструирането на либерална алтернатива на българския комунизъм.

Подобен проект  изисква апостолски усилия и е сравним с налагането на нова религия. Засега либерализмът в България е по-скоро ерес. Обществото е фрустрирано, правовата държава е мираж, за повечето хора разбирането, че демокрацията не е просто управление на мнозинството, а установяване на принципи на съвместно съществуване, които удовлетворяват всички, е твърде непопулярно. За повечето политици пък демокрацията е абсолютно мнозинство, което позволява да се управлява безконтролно. Не случайно за 25 години не се намери нито една „антикомунистическа партия”, която да обясни на българите, че обратното на комунизма не е демокрацията. Обратното на комунизма е капитализма – общество, основано на права на собственост, пазари и власт на закона. Носител на идеите на капитализма са либералните партии. В България няма капитализъм, защото няма либерална партия. И обратно.

Прекалено дългото игнориране в България на психологическа и обществена потребност, каквато е появата на либерална партия, може би се дължеше на твърде дългото съществуване на СДС като единствена комунистическа алтернатива. Проектът се изчерпи – поне в този му вид. Изходът е или разпад на СДС като партия и преосноваването й ( не като част от Реформаторския блок! ), или изцяло нов политически проект.

За да бъде обаче краят начало, а процесът на либерализация на българската политика да бъде ускорен, партията на електоралната демокрация, каквато беше СДС, трябва да бъде заменена от партия на либералната демокрация. Не е едно и също – за либералите демокрацията, разбирана като многопартийна система и свободни избори, е само част от политическата система. Другите нейни важни параметри са върховенството на закона, защитата на основните права на живот, свобода и собственост, ограничаването на властта, и свободният пазар. Те коригират управлението на мнозинството, което иначе може да прави каквото си иска, деградирайки в „демократична банда ”. Демокрацията характеризира метода на управление, свободата определя целите на управлението. Свободата е двигател на демокрацията. Демокрацията подпомага свободата и не поражда тирания.

Не съм чул от българска партия такива послания досега. Нищо чудно- либералното искане за по-малко държава е заплаха за  политическия и бюрократичен елит, чието могъщество се дължи единствено на възможността, която голямата държава му дава да решава кой колко да получава. Но този елит е вече толкова компрометиран, че създаването на партия, която да отхвърли правилата на сегашната политическа система и да създаде нови, в центъра на които е личността  и нейните права, а не държавата и нейните претенции, е само въпрос на време.

Фактът, че времето приближава, не означава, че "възроденото СДС" веднага ще дойде на власт. Заради спорния успех на „либералните” икономически реформи, бъдещите либерали едва ли скоро ще разполагат с мнозинство, което да им позволи да реализира икономическата и политическата си програма в неосакатен вид. Либералната демокрация обаче е възможна и без либерална партия начело на държавата. Трябва просто повечето съществуващи партии да споделят базови либерални ценности. Или както казва Милтън Фридман: "Хората имат често едно грешно разбиране. Хората в парламента са бизнесмени. Те се опитват да купуват гласове. Те се конкурират помежду си, за да бъдат избрани и биха си сменили мнението и политиките, ако това е политически печелившо за тях. Няма нужда непрекъснато да сменяме правителства, за да решим проблемите си. Повечето хора смятат, че за да решат един проблем, трябва да изберат правилните хора. Чудесно е да изберем правилните хора, но това не е начинът. Начинът е да се създаде такъв климат на обществено мнение и знание, който прави политически изгодно грешните хора да направят правилните неща. По този начин, без значение дали сме избрали правилните или грешните хора, те винаги ще вършат правилните неща"

И ще дойде време, и ще бъде място за либерали.