От Вирджиния Славчева
ВЧЕРА България изпадна в шок.
15 живота буквално се изпариха. Без следа. Без логично обяснение.
Вцепенени близки стояха пред камерите и не можеха да повярват на случващото се.
Угрижени държавници се опитваха да подредят взривените парченца от пъзела. „Човешка грешка“ – тези две думи се превърнаха в мантра, която трябваше да даде смисъл на абсурда, почернил толкова семейства.
Заваляха обяснения – за условията на труд в завода, за контрола и липсата му, за безработицата в района и за човешкия живот като залог срещу една минимална заплата.
ДНЕС България е в траур.
15 следователи тръгват по следите на 15-те погубени живота. И търсят причината.
Отсега мога да ви я кажа– човешка грешка.
Лоша преценка.
Демонстративно пренебрежение към правилата.
И идиотската увереност – „на мен това не може да се случи“.
„Човешка грешка“, като тази, която изпуска язовири и удавя градчета.
Или онази, която изсича гората и прави за пороя скоростна магистрала към селото или квартала.
Като шофьора, който те изтласква от пътя, арогантно размахвайки ти среден пръст.
Или като шефа, който заради печалбата си затваря очите пред риска, а ти бъхтиш мината с чук, за да си по-бърз и да изкараш по-голяма надница.
Грешката не е човешка. Грешката е нечовешка. Грешката е системна.
Защото може. Защото минава. Защото от люлката до гроба за българина е ясно – няма кой да те накаже, ако не спазваш правилата. И после – бам! …
УТРЕ България ще си е същата.
15 почернени семейства ще помнят днес и вчера. Останалите постепенно ще забравят.
Защото „на мен това не може да се случи“.
До следващото „бам!“
До следващата човешка грешка.