Националният консенсус обрича България на ляво управление - Калин Манолов

На пръв поглед няма нищо лошо в умереността – тя е същност на политическия консенсус. С такава същност обаче консенсусът неизбежно се разпростира върху всички „приемливи” политически възгледи, чиито носители на свой ред са длъжни да вземат пред вид приемливите възгледи на другите. Така се създава „мейнстрийм” (т.е. „основно течение”). И всеки „умерен” се оказва „прав”.

Приемливостта на политическите възгледи обаче се определя от властимащите. А те не се интересуват нито от тяхната интелектуална правота, нито от моралната им чистота. Интересуват се дали са „отблъскващи” или „заплашителни” за мнозинството от населението. Критерият е емоционален, следователно субективен. С други думи – удобно обтекаем. Което е и целта.

Като всяко „основно течение”, и националният консенсус тече, накъдето поиска мнозинството. По пътя си той помита възгледите на индивида и малцинството. Мнозинството българи одобряват това, тоест одобряват комунизма и неговите метастази. Малцинството българи смятат комунизма за отблъскващ и дори опасен за живота, работата и бъдещето им, но мнението им може да бъде пренебрегнато, защото са малцинство. Алтернативата на комунизма - капитализмът - все още е отблъскваща и заплашителна за мнозинството българи, макар да е предпочитаното обществено устройство на най-креативните сред тях. Мнозинството печели, малцинството се подчинява. Демокрация. Национален консенсус.

В България има демокрация, макар и фасадна. Със сигурност обаче няма свобода. При свободата никое мнозинство няма право да нарушава неотменимите права на живот, свобода и собственост на никое малцинство, включително на индивида – най-малкото малцинство в света.

„Националният консенсус” непрекъснато нарушава тези права. Забранявайки да прекрачваш границите на демокрацията, формулирани по правило от ляво мнозинство, той всъщност забранява споровете и конфликтите. На практика забранява да бъдеш десен. Който все пак се самоопредели като такъв, има печална съдба. За интелектуалците дилемата е оцеляване чрез всекидневни компромиси, или отхвърляне от общността. Политиците избират между защита на индивидуалната свобода и ограничената държава (и стоене в опозиция до пенсия!), или плуване по течението и гарантирано място във властта.

Затова „десните" политици и интелектуалци в България избягват да влизат в конфликти. Такова безконфликтно поведение осигурява на първите власт, на вторите – трибуна. Но руши авторитета им. А той е нужен да те изберат и да не спрат да те четат. Затова „десните” политици и интелектуалци помагат на левите си колеги в потискането и неглижирането на всяко „отклоняващо се” мнение. Лесно е – просто вкупом го обявяват за „политически некоректно”, запазвайки си и престижа, и властта. Или поне така си мислят.

Може би защото не знаят, че когато противоположни базисни принципи са ясно и открито дефинирани, в спора побеждава рационалната страна; когато те не са ясно дефинирани, а се крият или заобикалят, надделява ирационалната страна. Това важи и за сътрудничеството между двама души (или две групи), които се придържат към различни базисни принципи - побеждава по-лошият или ирационалният. Единственото изключение е конфликтът – при конфликт между двама души (или две групи), които се придържат към едни и същи базисни принципи, побеждава онзи, които е по-последователен.

Политиците от всички цветове в България декларират еднакви базисни принципи – демокрация и пазарна икономика. Само че… под егидата на държавата. Тоест, социалната държава (или смесената икономика) е тяхна обща крайна цел. Това е игра в лявата половина – и тъй като левите са по-последователно ангажирани с увеличаването на държавата, десните са принудени несръчно да плагиатстват всяка тяхна програма, когато са на власт, или повече или по-малко явно да я подкрепят, когато са в опозиция.

Докато десните не започнат да се борят за индивидуална свобода и ограничена държава, общите им базисни принципи с левите – колективна демокрация и всесилна държава – ще продължат да ги теглят все по-вляво. На изборите през 2013 г. «десните” бяха изхвърлени от играта. Конфликтът продължи между социалистите в БСП и комунистите извън БСП; и тъй като комунистите са ирационални, но по-последователни, те победиха социалистите. В сегашната коалиция „БСП-лява България“ има три комунистически партии. Още толкова, маскирани като националистически, са на прага на парламента. Прекрачат ли го, и следващото българско правителство ще бъде ляво.

И сегашните консенсусни български политици, активно подпомогнати от консенсусните български избиратели, ще се върнат там, откъдето са тръгнали.

Всички сме копелета на комунизма, все пак.