Росен Петров: В „Операция: История“ представяме историческите личности като хора от плът и кръв

След 4-годишно отсъствие от екран Росен Петров се върна в телевизията преди броени седмици с ново предаване, вдъхновено от страстта му към историята. „Операция: История“ тръгна по Bulgaria ON AIR навръх Великден – 8 април, и се излъчва всяка неделя от 16,30 часа. 

Мила Узаничева от вестник "Уикенд" се срещна с водещия на новото му работно място, за да говори с него за миналото, настоящето и важните неща, които го вълнуват. 

- Росене, върна се на екран точно на Великден. Това е добър знак.

- Стартът на Великден беше напълно случаен, но да - вярвам, че е добър знак. Ако обаче тв водещ каже, че не е суеверен, ще излъже. Всеки вярва в някакви символи. Слави Трифонов например много мрази числото 13 в каквато и да е комбинация. Даже си спомням, че за един концерт бяха направили стъпала, той слиза по тях и вика: „Ама те са 13!”. И ги преправихме. Аз най-много харесвам числото 24, защото съм роден на 24 юли. Преди ефир на живо пък винаги се прекръствам 3 пъти.

- Значи вярваш в Бог?

- Българите сме битово вярващи. Да начервиш яйцата за Великден и да направиш козунак не означава, че си вярващ, нито пък това, че се кръстиш. Любен Дилов-син, може да ходи със синя брада, но е вярващ – пости, изповядва се. Аз не съм такъв. Това, че "Oперация: История" стартира на Великден, разбира се, е добър знак. Исках да имам и гости, които да съответстват на този голям празник. Много се радвам, че първият беше Стефан Цанев, другият – проф. Пламен Павлов, а третият – Любен Дилов. Където и да започна предаване, винаги той ми е първи гост за късмет.

- Заради суеверие?

- Ако не беше Любен Дилов-син, никога нямаше да се занимавам с телевизия. Той ме покани навремето. Беше главен редактор на вестник „1000 дни”, аз пишех за вестник „Ку-ку”, въпреки че бях курсант в школата в „Симеоново“. Бях написал един смешен проект за Наказателен кодекс, той много го беше харесал. Тошко Йорданов, който сега е главен сценарист в „Шоуто на Слави”, и продуцентът Николай Русакиев са ми съученици от Класическата гимназия. Заведоха ме, Любо Дилов излезе, каза: „Хайде в предаването!” и така тръгна всичко. Негова е заслугата въобще да се весна в телевизията. Иначе сега можеше да съм шеф на някое районно…

- За шеф ли си роден?

- Човек не знае каква му е съдбата. Аз досега можеше и главен секретар да съм станал! (смее се – б.а.)

- А от главен секретар следва…

- Между другото, аз познавам премиера още от школата в „Симеоново”. Беше много добър каратист. След промените най-жестокият мач по карате беше между академията в „Симеоново“ и Софийския университет. Имаше съперничество между двете учебни заведения, защото в цяла България „Право“ се изучаваше само там. Но ние знаехме, че в пожарната има един много добър каратист, който ще ни донесе бонуси, и ще бием Софийския. С това помня премиера. В момента контактите ни са един-два есемеса годишно. Той ми пише за имения ден на Цветница, а аз – за рождения му ден.

- Четири години те нямаше на екран. Липсваше ли ти телевизията?

- Да. Когато реших да спра, не очаквах, че ще ми липсва, но има специфична тръпка в тази работа. До ден днешен, особено преди ефир на живо, имам чувството, че ще излетя в космоса от напрежение. Много се притеснявам! И пак от един водещ знам, че не се ли притесняваш, значи не ставаш за водещ. Ръцете ти се изпотяват, пулсът ти се вдига… Представи си нещо да объркаш! От опит знам – допуснеш ли гаф, признай си и се пошегувай с него! Самоиронията е най-доброто оръжие.

- Самоиронията е много важна и в живота.

- Аз имам много тежко чувство за самоирония. Мога по цял ден да се надсмивам над себе си, а има и за какво… (смее се – б.а.). Всеки човек има над какво да се надсмее в себе си.

- Трудно ли беше връщането пред камера след паузата?

- Трудно ми беше, когато след „Шоуто на Слави” започнах да водя сам предаване по Би Ти Ви. Бях водил „Шоуто“ в продължение на няколко месеца, но едно е хумористично, друго е публицистично предаване. Когато си сам, отговорността е много по-голяма, свикнах трудно. Сега нямам проблем да съм в кондиция и да направя интервю, а и да водиш историческо предаване е напълно различно, буквално те откъсва от този свят. Избирайки темите и гостите за всеки следващ ефир, осъзнаваш, че историята не е само черно-бели картини, имена и години, а нещо съвсем истинско. Но се изисква време, за да влезеш от един ритъм на работа в друг. Телевизията е маратонско бягане – страшен труд всеки ден. Това, което днес си направил, утре вече е забравено. Не можеш да живееш на стари лаври. На Слави Трифонов това му е най-големият успех – никой не вярваше, че може да остане в ефир толкова време. Когато започнахме, един човек се беше хванал на бас, че няма да издържим и 100 предавания. Като ги издържахме и то с голям успех, всички сценаристи излязохме и забихме в главата на Слави по едно торта. Той не знаеше и това, разбира се, после доведе до известни караници, но…

- Често споменаваш Слави. Липсва ли ти?

- Как да не ми липсва? Аз съм прекарал голяма част от времето си с него. С някои от сценаристите и досега се виждаме.

- А с него защо не се виждате?

- Така се стекоха обстоятелствата. Но нямам лоши чувства. Слави е една от личностите, които са ми повлияли най-много – и като отношение към работата, и като отношение към живота. Аз съм бил там от 1994 г. до 2008-а – 14 години. Били сме неразделни всеки ден от сутрин до вечер… с всичките плюсове и минуси. Но той далеч не е единственият, който имаше огромно влияние върху мен. В Класическата гимназия ми преподаваше елитът на историческата мисъл – доц. Георги Бакалов, Пламен Митев, Христо Матанов... Това също ми е оказало голямо влияние, а вероятно е породило и любовта ми към историята, заради която сега водя историческо предаване. Имам интересна слука с учителката си по литература – Димова. Баща ми беше казал, че за да ми минават съчиненията с по-високи оценки, винаги трябва да пиша отгоре по един цитат от Маркс, Енгелс или Ленин. Пада ми се тема за Яворов и аз пиша като лого: „Пропастта между две епохи винаги ражда титани. – Енгелс”. Есето ми – прилично, но другарката Димова ми писала 3 с два минуса и вика: „Росене, ако още веднъж на тема за Яворов ми сложиш цитат от марксизма и ленинизма, ще ти пиша направо двойка.“ В този момент разбирам, че тя е дъщеря на Вергил Димов, който е бил министър преди 9 септември. Познавала е Никола Вапцаров! Той много пъти е ходил у тях. Казваше, че бил бохем, голям красавец, всички момичета били луди по него. Това малко ти размива „работническо-селския произход”. Никой не можел да повярва, че е член на въоръжената организация на БКП и ще го разстрелят. Когато ти преподават по този начин, разбираш, че историческите личности не са черно-бели портрети, а са от плът и кръв. По този начин се опитвам да ги представя и в предаването по Bulgaria ON AIR. Дядо ми по майчина линия – Благой, също ми е оказал голямо влияние. Той почина на 92 години, ветеран от Отечествената война в 25-и драгомански полк, чието знаме на 6 май минава като светиня. Беше военен, а после – пожарникар в един военен завод. Началник му беше бащата на Бойко Борисов – Методи. В този завод имаше цех за стъкло, където печките се палеха със стари исторически книги. Дядо събираше всичко и ми го даваше. Имах една книга „Боевете и операциите около Шипка” от Радко Димитриев – един от най-бележитите ни военачалници. Беше с подпис от самия него! Щяха да я горят! Не знам каква антикварна стойност има тя сега! Подарих я на Любен Дилов-син.

- Май и днес някой „Паисий“ трябва да призове: „българино, знай своя род и език”?

- Като малък народ с не особено радостно настояще, ние неминуемо се обръщаме към миналото, за да черпим гордост. Защо да не знаем истината за историята си? Варненското златно съкровище например е най-старото в света. 4000 години преди пирамидите! Най-интересният артефакт знаеш ли кой е? Златно мъжко достойнство. Ако беше в Гърция, щяха да го сложат във витрина, хората ще се редят и ще дават по 15 евро, за да го видят.

- Има ли нещо, което би могло да сплоти българите?

- Има теория за пасионарност (страст) на нациите. Българската страст е изкипяла през Възраждането и войните за национално обединение. Но мисля, че опасността би ни сплотила отново. Ако, не дай, Боже, България преживее катаклизъм, бихме се обединили.

- Очакваш ли такава опасност?

- Да не дава Господ! Лесно се говори за войни, но друго е да участваш. Дай, Боже, войните за България да останат в учебниците. Светът в момента живее във война. Моето поколение беше готвено да воюва, после мислехме, че всичко е свършило и край, ще бъдем братя и светът ще върви само напред. Но дойде 11 септември и всичко се преобърна. Това, което става в Сирия или в Донбас… Само след Студената война има 3 войни в Европа – първо Югославия, после – конфликтът Русия-Грузия, а сега – Крим и Донбас. Може да не го наричат война, но когато гърмят оръдия, какво е? Това, което ме дразни, е че делим хората на два слоя. Като стане нещо в Париж, ходим, носим цветя пред посолството, Айфеловата кула се оцветява. А в Афганистан или Багдад, като убиват по 90 души през ден, нищо не правим. Нали и те са хора? В Африка през седмица има терористични актове.

- Като отвори дума за възраст, виждам, че не носиш венчална халка…

- Личния живот оставям за себе си. Някой като каже, че славата му тежи… Ами, като ти тежи, не се показвай по телевизията! Стой си у вас, сади лук и домати! Но вниманието, което се струпва около теб, води до напрежение. Защо да си го причиняваш? Човекът до теб не е свикнал да го снимат постоянно или да пишат за него. Идва му в повече. Каквото и да напишат за мен, най-много да се усмихна, но за друг човек това внимание знаеш ли какъв шок е? Славата не е най-страхотното нещо. Но като не искаш да си известен – на село! Имам село, парник с домати, мога да пиша исторически книги.

- За „Филиповци” ли говориш?

- Да. Води се в София, но му викам село. Там живея от няколко години с родителите си. Предпочитам сега да съм с нашите, отколкото после да съжалявам, че не съм бил с тях, когато е трябвало. Това, разбира се, ми носи доста тегоби. Баща ми, който е полковник от МВР, е такъв фен на Григор Димитров, че сигурно го чуват в центъра на селото, когато го гледа. Изучи тениса, който е доста аристократичен спорт и според мен няма нищо общо с българското МВР, особено по времето на татко. На рождения си ден Григор падна от някакъв японец и вкъщи все едно беше избухнала третата световна!

- Копаенето на доматите май не е единственият ти фитнес.

- По едно време бях спрял да спортувам и си личеше. Доста напълнях, но после се преведох в ред. Свалил съм над 20 кила. Всеки ден по 2-3 часа си убивам време – вдигам щанги, боксирам се, набирам се… Във всеки случай, ако Каракачанов ме призове в армията, ще направя 6 коремни възлизания едно след друго. Тази година ще стана на 48 години, но във фитнеса в „Люлин” имам фенска група от 20-годишни младежи. Като вдигна повече от тях, ми става много приятно! Какво да се прави? Човещинка!

- Заради баща си ли отиде в „Симеоново”?

- Не, той беше против, защото знаеше какво е МВР отвътре. Отидох там заради Богомил Райнов и книгите му за Емил Боев – изцяло по романтични подбуди. Сега това може да изглежда нелепо, но ние бяхме друго поколение. Като си получавахме дипломите, председател на училищното настоятелство беше Александър Лилов. Бяхме се разбрали всички момчета да сме с бради като форма на дисидентство. Изведнъж обаче всички се бяха обръснали, само аз – не. Баща ми потъна в земята. Отиде при Лилов и му каза: „Той е решил в „Симеоново” да учи”, а Лилов: „Добре, добре, партията има нужда!”.

- По повод 24 май – имаш ли оптимистична теория за българската просвета и култура?

- Сега расте поколението на интернет, който не те учи да мислиш. Ние много четяхме! Когато съм излизал на среща, трябваше да впечатлявам със знания. Водил съм момиче на първа среща в кино „Дружба”, филм на Ищван Сабо. Ново унгарско кино! Сега ако го пуснат, няма да събере човек и половина, а тогава салонът беше пълен. Виждал съм хора да се редят на опашки за книги, от 4 часа сутринта съм чакал, за да гледам „Портокал с часовников механизъм” или „Влакът беглец”. За мен 24 май е най-хубавият празник. Ние не сме се прочули само с това, че сме отрязали главата на ромейския император и сме пили вино от нея. Нашият принос в световната цивилизация е нашата писменост. Няма друг народ, който да си празнува писмеността. Сега мисленето на хората е като комикс. Смарт телефоните промениха света и не знам дали е за добро. Хората вече комуникират с телефона, а не с другите хора. Това страшно ме дразни. На моя телефон нямам интернет. Всички в телевизията ми се смеят, но няма да си пусна интернет. Нямам вайбър, нямам и Фейсбук.

- Какво мислиш за случая с Боян Петров?

- По-добре да си отидеш като Боян Петров, отколкото в някаква стая, ядейки кюфтета. Бил си рискувал семейството, близките… Живял е с мечтите си! Както гмуркачката Теодора – отишли са си от този живот, борейки се за мечтите си. По-добре ли е да умреш от преяждане и препиване? Или от отчаяние? Той поне е бил в пика си и е преследвал нещо!