Двадесет и седем години след падането на комунизма дясното у нас е пред банкрут – идеен и морален. Времето за дясното действително е разделно и над него виси като дамоклев меч угрозата – или ще разбере грешките си и ще се „реформира”, или ще изчезне. Това се видя ясно на президентските избори; вижда се и в роенето на десни политически проекти; стана очевадно от насипното състояние и управленския шизофренен крах на т.нар. реформатори и напъна им да правят правителство. Проблемът обаче е концептуален. У нас няма яснота за това що е дясно – на теоретично и ценностно ниво. Оттам следва всичко останало…
Що е ляво и що е дясно?
Дефинициите изобилстват, но най-качественият лакмус е отношението към „неравенствата“. Левите ги считат са „неестествени“ и следствие от социалната среда и липса на равен шанс, а десните виждат в тях природата на човека, значението на заслугите и усилията за постигане на резултатите, както и разделението на труда като основа за благоденствието.
Глобално, съвременните десни политически партии на практика легитимират не просто „неравенствата”, които са следствие на реални умения и усилия, но и такива, които са плод на държавната намеса в полза на едни и в ущърб на други. Пример са колосалните обществени поръчки, раздавани на приближени бизнес играчи и индустрии, което по дефиниция принизява съвременните десни политически партии по света до обикновено фашизиране – сливане на бизнес с държава.
Чуждият опит
Въпреки че имаме своите политически специфики, идейно сме копирали тотално статуквото на политическото мислене на Запад. Там консервативно десните привидно са за: икономическа свобода и малка намеса на държавата в икономиката, но ограничаване на социалните свободи със закон. Семейството, традицията и църквата са основните принципи, а аборт, проституция и наркотици следва да са преследвани от държавата. Левите обратно – са за намеса на държавата в икономиката и преразпределяне на брутния доход на населението по политическо усмотрение в битка с неравенството и за повече социални свободи – гей бракове, легализиране на леки наркотици, право на аборт и прочие. Резултатът е, че дясното на Запад фашизира силно, а лявото – от защита на принципни човешки права избива в културен марксизъм, атакувайки свободата на словото с купища антидискриминационни закони. В политическата практика и левите, и десните са етатисти – считат, че държавата чрез репресивния си апарат може да наложи техните възгледи.
В САЩ и Европа и едните, и другите на практика са за активна външна политика в Близкия изток и Азия, мощен военнопромишлен комплекс, което поражда и нелицеприятното им отъждествяване като едно цяло – партията на войната. С една дума – развитите икономики днес вече са етатистки, правителствените разходи средно минават 50% от БВП, а дълговете – 100% от БВП.
Малко история
Истината е, че това, което днес можем да наричаме автентично дясно, на практика не съществува никъде. Грубо казано, то е идейното продължение на класическия либерализъм от XIX век, в чиято основа стои базовият постулат за върховенството на индивида и частната му собственост върху тялото му и материалните му активи. Всички други права – икономически и социални, са производни на себепритежание, а оттам и на собствеността върху материалните активи, поддържащи живота.
Парадоксално, но до 19-ти век класическият либерализъм е бил вляво - срещу консерватизма на Стария режим и съсловните привилегии – вдясно. С появата на социализма на Маркс през втората половина на 19-ти век класическият либерализъм минава вдясно и е претопен от консерватизма. За съжаление, пред 20-ти век консерватизмът на Запад фашизира силно, а във втората половина на века в САЩ лявото и дясното на практика се сливат по отношение на войната и външната намеса в световните дела (с кратко изключение от страна на икономически неориентираната „Нова левица” в САЩ, която протестира срещу войната във Виетнам, например). А държавата расте скорострелно като дял от стопанския живот.
Автентичното дясно: въпросът за социалния ред
Политическите учения имат един основен въпрос: какъв да е социалният ред, така че да няма конфликти. Автентичното дясно има отговор: частна собственост. Това не означава, че културно не може човек да е консервативен и да припознава ценности като родина, семейство, традиции и др. Това означава, че когато се приема закон, въпросът е нарушава ли това собствеността върху гражданинтът и вещите му. Това е и причината „десните“ да са за ниски данъци, а не че по кривата на Лафер хазната щяла да събере повече.
Дясното в България
Големият въпрос, който като мантра повтарят провъзгласилите се за десни у нас, е „Кой?“ Само че „Кой” се сменя и идва друг. Проблемът не е в „Кой“, а в „Защо?”. Защото политиците официално у нас вземат 40 стотинки от изкараното от българина левче и го харчат към свои близки бизнесмени и дарители – да не се лъжем.