Великобритания не трябва да преосмисля решението си за напускане на ЕС

Британското правителство трябва да получи одобрението на парламента, за да започне процеса по излизане на страната от Европейския съюз, реши на 3 ноември 2016 британски съд. Правителството заяви, че ще обжалва пред Върховния съд, който трябва да се произнесе между 5 и 8 декември 2016. С ръка върху дръжката на вратата от почти половин година, английският джентълмен още е в „общия европейски дом“. Ако остане, това може би ще е разумно от политическа гледна точка, но ще е категорично неприемливо от идеологическа. Поне за защитниците на индивидуалната свобода и ограничената държава.

Ако се състои,

Брекзит-ът ще бъде първият Изход от Европейския съюз,

в който има само вход. Шестдесет години никоя негова членка, вкл. трудно присъединилата се Великобритания, нямаше проблем с липсата на изход. Основните ценности: свобода, толерантност, братство, от които произтичат всички останали – равенство, солидарност, благотворителност, и т.н, които бяха вградени в основата на Европейския съюз, следваха класическия либерален възглед за Европа. Възглед, роден от Славната революция в Англия, обоснован и оправдан от „Втория трактат за управлението“ на Джон Лок, и вграден в духа на Просвещението от 17 и 18 век, чието съвременно проявление е Европейският съюз. Съюзът на 28-те бе плод на класическия либерален възглед, който разглежда индивидуалната свобода като най-важната културна ценност на европейците и християнството. Със създаването на ЕС суверенните европейски държави защитиха правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници. Римският договор от 1957 г. възстанови права, които са били основни за Европа по време на класическия либерален период през ХІХ век, но които след това бяха потиснати в епохата на национализъм и социализъм. Той сложи край на социалистическата епоха, довела до конфликти между европейските народи, чиято кулминация бяха двете световни войни, и може само да бъде приветстван.

Европейската икономическа общност (ЕИО)– първообразът на ЕС, бе създадена през 1957 г., за да позволи свободната конкуренция без бариери между държавите. ЕИО, а от 70-те години – и Европейската общност, в общи линии се развиваха в унисон с класическата либерална визия на основателите си. През 1992 г. обаче, с договора от Маастрихт,

либералният модел за развитие на ЕС бе заменен със социалистически.

Европейската общност се превърна в Европейски съюз, който методично се отдалечаваше от либералните ценности. Това заплашва засега единството, а в перспектива може би и съществуването му. И това не е непременно нещо лошо.

Фактът, че Великобритания не е сред първите шест страни-основателки на ЕИО – най-либералната форма на обединена Европа, изглежда странен. Но само за тези, които не познават многовековната английска борба за индивидуална свобода и не са изпитвали гордостта да си поданик на Великобритания – империя, над която слънцето не залязва. Именно инстинктът за свобода и императивът за пълен национален суверенитет, вродени на всеки англичанин, „забавя“ членството на Великобритания в ЕИО с цели 16 години, чак до 1973 г. Лицемерието на част от основателите на ЕИО хвърля допълнително масло в огъня. На 30 април 1952 г.  Жан Моне, първи председател на Върховния орган на Европейското обединение за въглища и стомана (предшественик на ЕИО), произнася в ООН следните паметни думи: „Европейците трябва да бъдат поведени към супердържава, без да съзнават какво точно се случва с тях“. Да не говорим за другите ясни знаци, че интеграцията в съюза излиза извън рамките на икономиката. Най-важният от тези знаци е преименуването й в края на 60-те години на Европейска общност. Затова и първият референдум за оставане на Великобритания в общността се провежда през 1975 г. – едва две години след присъединяването й.

Всъщност от 1973 г. във Великобритания балансът между тези, които подкрепят членството, и тези, които искат да излязат от ЕС, постоянно се променя. Общественото мнение в подкрепа на излизане от Европейската общност достигна върха си през 1980 г., когато 65% искаха да напуснат съюза. Тогава Тачър успя да предоговори членството на Великобритания в ЕС, което увеличи поддръжниците на оставане в Евросъюза. До 1987 г. 47% искаха да останат, а 39% – да излязат. От 90-те години искащите да останат част от вече превърналата се в съюз общност, водеха с удобно мнозинство в проучванията на общественото мнение, макар че лагерът за напускане периодично изравняваше резултата.

Така беше до юни тази година, когато 52 % от англичаните казаха „сбогом“ на Бюрксел. Всеки е имал своите основания за това, но вероятно общият аргумент на гласувалите за напускане – осъзнат или не – е бил, че  през последния четвърт век Европейският съюз окончателно загърби идеалите на Просвещението, рожба на чиято философия бе. Подобаваше именно на потомците на идеолозите му да дадат ясен знак, че

идеалите и ценностите на Просвещението са подменени от европеистката идеология.

Тази идеология, често наричана „европеизъм“,  формулира и пропагандира превръщането на Европейския съюз в единна държава. Или по точно – в „не-държава“, доколкото целта на евробюрократите е осъществяване на старата марксистка утопия – деконструкция на държавата.

Тази програма-максимум няма да бъде постигната. Но през последния четвърт век, и особено през последните две години, откакто бе залян от бежанска вълна, Европейският съюз морално деградира. Лидерите му опорочиха нравствения закон и го замениха с политическа целесъобразност. Забравиха честността. Загърбиха толерантността. Ограничиха свободата. Замениха равенството с изравняване.

Европейската идея вече не въплъщава либералните ценности. Мечтаната от социалистите европейска мегадържава драстично противоречи на политическото и социално съдържание на либерализма. Британците просто казаха това на целия свят – също драстично, за да ги чуят. Те станаха оня освободил се окован затворник, който според притчата за пещерата на Платон, е видял истинските неща, не сенките им. Защото е рискувал да излезе на светло.

Ще го направят ли и останалите 27 страни-членки? Вярвам в това. Наистина,  в политиката съюзи обикновено се създават около общи интереси, маскирани като ценности. Или се създават около ценности, които после деградират до интереси. Такъв е и случаят с Европейския съюз. Но не ценностите, а хората са виновни. Това, че има хора, които маскират интересите си като ценности, не превръща ценностите в интереси. Ценността е нещо, което човек се стреми да придобие и след това да запази независимо от интереса си. Това важи с особена сила за почтеността, справедливостта и честността. Освен че са наши основни ценности, те най-много липсват на тези, които сме избрали да ни управляват. И трябва да им ги припомняме непрекъснато – ако се наложи и по начина, показан ни от англичаните.

Затова по-добре джентълменът окончателно да затвори вратата след себе си. Иначе ще се превърне в обикновен кочияш.

Анализът на Калин Манолов с оригинално заглавие "Кочияши или джентълмени?" е пубикуван в сайта Libertarium.net.