Когато министър Лиляна Павлова заговори за въвеждането на тол такси по българските магистрали това определено предизвика негативна обществена реакция. Но е факт, че винетната система не функционира по най-добрия начин. От една страна държавната администрация не може или не иска да разясни къде отиват парите, събирани от винетки, защото състоянието на пътната мрежа не дава убедителни доказателства в тази посока, от друга страна парите не са и кой знае колко - става дума за 200 - 220 милиона лева годишно.
Има обаче и друг аспект - сегашната винетна система не отчита кой колко ползва пътната инфраструктура. Някои може да пътува по веднъж на 2-3 месеца, а друг - ежедневно, но и двамата са дали по 67 лева за годишна винетка. Само за сравнение, например в Унгария годишната винетка за ползване на магистралите струва 141 евро. Това ти дава право да ползваш магистралите, но не е задължително плащане, защото останалите шосета са безплатни. Подобна е схемата и в Чехия - годишната винетка е на цена от 110 лева, но ако не караш по магистралите не е задължително да си я купуваш. Макар и значително по-евтина от унгарската, чешката винетка пак е почти два пъти по -скъпа от българската.
България е транзитна държава и това предполага непрекъснат голям трафик на тежки камиони. Именно те нанасят най-големите поражения на пътната инфраструктура. В цивилизования свят този проблем често се решава с т.нар. рола терминали, на които тировете се качват на специални вагони и се превозват с влакове - така ж.п. транспортът прави пари, тировете не разбиват магистралите, не създават опасности по шосетата и не бълват изгорели газове в атмосфрета. Защо в България не се прави нещо такова остава загадка, защото идеята не е нова.
Като заговорих за ЖП транспорт, председателят на транспортната комисия в Парламента Гроздан Караджов коментира, че е очевидно, че в последните години държавата чрез своята политика толерира автомобилния транспорт за сметка на железопътния. В Европа впрочем е точно обратното, защото влаковете са по-екологични. У нас обаче по определени причини, често пъти и корупционни, се случва така, че общинските власти в градовете и селата на България защитават частни компании за автомобилни превози. Например по закон влаковете и частните автомобилни превози не трябва да се припокриват по време, а това на практика се случва доста често. Редица села изпадат от републиканската транспортна схема, заради частни интереси, които биват бранени от кметовете със зъби и нокти. Това не е масова практика, БДЖ е нормативно защитена от дублиране на линии, но все пак се случва. Съвсем друг е въпросът, че БДЖ е в окаяно състояние, влаковете са не просто стари, а откровено мизерни и неприятни, няма пари за инвестиране, натрупани са много дългове и прочие. Влаковете например не могат да превозват инвалидни колички, хората със специални нужди трябва да се возят в товарни вагони. Това изобщо не променя факта, че частни интереси изяждат пазара на държавната железница, която вегетира от нашите данъци.
И така, очевидно е, че ако искаме нещо повече трябва да плащаме много повече, а също и на друг принцип, за да има справедливост. Идеята за тол таксите на този етап е неясна и едва ли в близките година-две нещо ще се промени. Въпросът е дали знаем къде искаме да стигнем?
Това са темите които ще коментираме с моите гости в студиото днес: Двама бивши министри на транспорта Петър Мутафчиев и Данаил Папазов и двама експерти: