06 октомври 2014
Преди 15 години, дори и след като Лейбъристката партия спечели изборите във Великобритания, съществуваше негласен консенсус с хазната на Острова – споделен и от тогавашния министър-председател Тони Блеър – че промотирането и борбата за равенство между класите на обществото става за сметка на растежа.
Британското правителство вярваше, че икономиката трябва да бъде стимулирана, независимо колко голяма става разликата между отделните слоеве на обществото.
Единствено условие бе ниската класа също да “напредва” финансово постепенно, макар и оставайки бедна на общия фон сред всички останали. Но трябва ли наистина да гледаме към възможностите за развитие на обществото само през призмата на поставената дилема – или равенство, или растеж?
Можем ли да твърдим, че неизбежно нациите с пропорционално по-малки доходи са люлка на по-тясна обвързаност между хората и това бави растежа им?
Не. Не само, че не можем, но и от известно време насам – самите консервативни финансови институции – като ФЕД например – възприемат точно обратната идея.
Друга промяна в посоката на мисли е и тълкуването на едно друго понятие, възникнало след срещата преди десетки години между Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, което бе приемано досега като основата на съвременната политика.
Ефектът, който се получи, след като правителствата на двете страни избягваха проблема с неравенството в обществото, в името на по-голям растеж – се оказа точно обратен – реално всички слоеве на тяхното общество са обеднели в една или друга степен.
Целият коментар във видеото: