Образованието е неотменимо право, гарантирано от Конституцията. Училищното обучение е социална услуга, предоставяна от държавата. За да има добро образование, то трябва да е истинско гражданско право, упражнявано свободно и отговорно. Дали образованието трябва да бъде задължително Явор Ганчев заместник-председател на Сдружение „Национална мрежа на родителите”, коментира в студиото на предаването „Десет” с Ирина Белчева.
1. ОБРАЗОВАНИЕТО Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО Образованието е неотменимо право, гарантирано от Конституцията. Училищното обучение е социална услуга, предоставяна принудително от държавата. Поради това, че е държавна, тя е управлявана лошо и резултатът е скъп и с лошо качество; поради това, че е принудителна, тя е вредна за личностното развитие на децата, и в крайна сметка води до лошо образование или липсващо образование, тъй като образованието е част от личностното развитие. За да има истинско образование, то трябва да е истинско гражданско право, упражнявано свободно и отговорно. "Задължително образование" звучи привлекателно, но е невъзможно, както е невъзможна всяка социалистическа утопия. Можеш с принуда единствено да лишиш някого от правото му; не може с принуда да го накараш да го упражнява. Задължението пък което и да е право да се упражнява по точно определен, "правилен", "полезен", "добър" начин всъщност е прикритие на ограничението правото да се ползва свободно по какъвто и да е начин, който не уврежда правата на другите.
2. УЧИЛИЩЕ = ОБРАЗОВАНИЕ Знакът за равенство между учене и изолиране на процеса в сграда е сравним само със знака на равенство между лишаване от свобода и изолиране на лишения от свобода в сграда. Колкото е трудно да си представим, че наказанието за престъплението може да се случи извън затвора, толкова е трудно да си представим, че ученето може да се случи извън сградата на училището. Резултатът е предвидим: колкото затворът превръща престъпниците в почитащи закона граждани, толкова училището превръща учещите в образовани хора. Ученето е резултат от игра, съучастие и участие в дейности от реалния живот. Ученето не се изразява в слушане, запаметяване и възпроизвеждане на разкази за реалния живот. То се случва чрез участие в реалния живот. Ето защо училището не подготвя децата за обществото; то ги подготвя за държавната администрация в най-лошия й вид. За разлика от държавните институции, в живота в обществото няма кой да ти казва какво да правиш – ти сам трябва да си отговориш на този въпрос. Именно това е най-голямата дилема пред децата, когато излязат от училище – ами сега накъде? Защото изведнъж попадат в един напълно непознат свят – света на обществото, който е коренно различен от света на училището, в чиято клетка са били осакатявани през 12-те формиращи години от живота си.
3. НАЙ-ВАЖНО В ОБРАЗОВАНИЕТО Е УЧЕБНОТО СЪДЪРЖАНИЕ Широко разпространена е заблудата, че всеки трябва да знае определен набор неща, считани за базови, от колкото може по-голям спектър области на знанието - нали не се знае "какво ще му потрябва на човек в живота". Ученето обаче не е трупане на определен обем от информация. Умението да учиш - да търсиш, откриваш, интерпретираш наличната и да създаваш нова информация - няма нужда от трупане на информация, най-малкото, защото текущия набор, считан за базов, утре няма да е актуален; защото след 10 години само 15% от професиите, които ще съществуват тогава, съществуват днес и няма как да знаем коя точно информация ще ни е нужна след 10 години. Но със сигурност ще ни е нужно умението да разчитаме и интерпретираме наличната в онзи момент информация. Дори и в древността, когато съхранението и предаването на информацията е било от ключово значение за оцеляването на човека и обществата, развитието, качествената промяна се е случвала благодарение на личности с умение да търсят, намират и обработват информацията, така че да създават нови, несъществували идеи. Причината, поради която възпроизвеждането на запаметена информация се поддържа от родители и от системата, е че на това се разчита за изпълнение на идеологически (възпитателни), а не на образователни задачи. Родителите, които са свикнали да очакват и да разчитат на системата за осигуряване на "патриотично" и "родолюбиво" съзнание у децата, приемат, изискват и очакват системата да сведе за обучение правилния набор данни, подкрепящите "истината за България" факти. Обаче свеждането на ученето до запаметяване и възпроизвеждане на данни води до скъсване на връзката между фактите и техния контекст; а именно изследването на контекста разкрива смисъла зад информацията. "учене" на факти извън контекст в най-добрия случай води до усещане за безсмислие. В най-лошия случай води до конструиране на квазиреалност, на измислен контекст, чрез произволна интерпретация на набор от факти, отговарящи на измислената реалност, и чрез игнориране на фактите, които й противоречат.
4. ТРЯБВА САМО ДА НАМЕРИМ УСПЕШНИЯ МОДЕЛ ОБРАЗОВАНИЕ И ДА ГО НАЛОЖИМ НА ВСИЧКИ Налагането на задължителна учебна програма с идеята, че ако не подредим „нужното” знание и не го дадем организирано на децата, образователните им нужди няма да бъдат задоволени, е също толкова валидна, колкото е валидна идеята за централизирана планова икономика, колкото е валидна идеята, че ако оставим производството и търговията на свободната („хаотична”, а не централно планирана) преценка на хората, потребителските им нужди няма да бъдат задоволени. Но отново, мнозина не виждат в провала на плановата икономика лоша идея, а само лошо управление.
5. НЕ ВСЕКИ МОЖЕ ДА ВЗЕМЕ ДОБРО РЕШЕНИЕ ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО СИ Не всички родители са експерти, че да могат да избират. Отговорността за упражняването на основни права - като правото на избор на образование - не бива да се предикира върху експертността на този, който ги упражнява, а върху общоправни, неекспертни основания (чиито граници са изложените в Наказателния кодекс деяния с характер на престъпление). Качеството на избраното образование, (презумптивно дефинирано от който и да е агент в обществото) не може да бъде основание за лишаване от отговорността за избор на това образование и лична преценка на въпросното качество (в противен случай, първият, който трябваше да бъде лишен от правото да предоставя образование, щеше да бъде държавното училище, с неговия пословичен провал да ограмоти близо половината си възпитаници.) Същото важи за всяко човешко право – точно както свободата на словото не може да бъде предикирана върху някакво „качество” на това слово. Този подход се нарича цензура и е несъвместим със свободното общество. Грижата за гарантиране правото на образование на децата, както и всички останали техни права, е прерогатив на техните родители, тъй като именно те носят първостепенна отговорност за тяхното развитие. Качеството на това образование не е фиксирано и универсално, а динамично понятие, което подлежи на развитие вследствие взаимодействието между различните агенти, ползващи образователния продукт. За да избираш образование за себе си или детето си не е нужно да си педагог, както и за да избираш лечение за себе си или детето си не е нужно да си лекар.
6. ТРЯБВА ДА ИМА ЕДИНЕН ДЪРЖАВЕН СТАНДАРТ ЗА ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ Плурализмът на сертифициращите системи не означава, че няма стандарт, а че стандартът не е само един. Наред с държавния стандарт, съществуват и стандартите, създавани от всяко следващо звено във веригата от ползватели на образователния продукт – работодатели, университети, академични и професионални общности. Образователните стандарти намират изражение на изхода на образователната система в лицето на сертифициращите системи. Съществуват истински добри стандарти, доказали своята адекватност по цял свят, които не са държавни.
7. КАЧЕСТВОТО Е ФУНКЦИЯ НА КОНТРОЛА Мнозина се опасяват, че ако отпадне монополът на държавния контрол върху образователните форми и сертифициращите системи, това ще доведе до хаотичен спад в качеството на образованието. Като оставим настрана естествената реакция „накъде повече!“, нека помислим дали е така. Много хора сериозно грешат за образованието, като разчитат на контрола, за да му повишат качеството. Настояват, че трябва по-ефективен контрол върху резултатите. Контролът не е гаранция за качество. Контролът е измерител на качеството. Никой не е станал по-висок от много мерене. Гаранцията за качество е мотивацията.
8. ОБРАЗОВАНИЕТО Е ВЪПРОС НА ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА Според редица международни документи, както и според Конституцията на България, образованието е основно, неотменимо човешко право. Конституцията постановява: Чл. 53(1) Всеки има право на образование. Чл. 44(1) Гражданите могат свободно да се сдружават. Чл. 57(1) Основните права на гражданите са неотменими. Това означава, че когато пълноправни граждани на България се образоват самостоятелно или се сдружават с цел да осъществяват избран от тях вид образование, те упражняват комбинация от основни човешки права, които са неотменими – държавата не може да се намесва, като ги ограничава, цензурира, регулира, позволява, одобрява, забранява или отменя, освен в случай на война (Чл.57(3)), или когато упражнението им „накърнява права или законни интереси на други” (Чл.57(2))
9. ЩОМ ДЪРЖАВАТА ПЛАЩА, ТЯ ПОРЪЧВА МУЗИКАТА Държавата не плаща, държавата преразпределя средства от нашите данъци, за да се финансира "безплатното" задължително училищно обучение до 16 годишна възраст. Това е нейно задължение по Конституция. Държавата е инструмент на преразпределението, а не агент на правото на образование, нито парите, с които се финансира образованието, са "на държавата". Единствените агенти по конституция, и единствените носители на права са гражданите, суверенът.
10. ОБРАЗОВАНИЕТО Е ПАНАЦЕЯ Понеже образованието е въпрос на суверенно упражняване на лично право, то не може да бъде подчинено на икономически (бизнесът трябва да определя какво да бъде образованието) или политически съображения (ако всеки учи каквото си иска, терористите ще си направят училище). Образованието не може да замести икономическата свобода, то не може да замести и вътрешната сигурност. Ако терористите си направят училище, то това ще е нарушение на НК, а не упражняване на гражданското им право на образование.