Текст КОНСТАНТИН ТОМОВ *
"Велики Боже! Какво ужасно място дори и без кошмарната мисъл, че въпреки огромния труд не сме първите тук... Ако можеше да оцелеем, щях да разкажа историята за твърдостта, издръжливостта и куража на моите спътници. Сега историята ще трябва да разкажат тези груби бележки и нашите мъртви тела...". Това записва в дневника си капитан Робърт Фолкън Скот, когато най-сетне се добира до мечтания Южен полюс и заварва там норвежкия флаг, оставен от Руал Амундсен. Датата е 17 януари 1912; Амундсен го е изпреварил с повече от месец (14 декември 1911). Скот е загубил надпреварата за полюса и се бои - с основание - че той и четиримата му спътници няма да оцелеят по обратния път.
По някакъв странен начин трагедията на английския капитан ще преследва и победителя в това епично състезание. Гибелта на Скот и другарите му завинаги отне от блясъка на постижението на Амундсен; 100-годишнината от него на 14 декември 2011 бе отбелязана тук-там с по някоя възпоменателна статия. Дори вездесъщият Google, който в своите “драсканици” (doodles) чества юбилеи като 72 години от рождението на съоснователя на Intel, не отдели внимание на едно от най-епичните пътешествия в историята. И на един от най-великите изследователи (но за 105-годишнината тази година поправи грешката си, б. ред.
ПИОНЕРИТЕ. За начало на антарктическите изследвания се смята 1773 година, когато капитан Джеймс Кук поема на второто си околосветско плаване с мисията да открие Южния материк. През януари двата му кораба, "Резолюшън" и "Адвенчър", пресичат за пръв път Полярния кръг. Плътната стена от ледове обаче скоро принуждава Кук да се откаже и да обърне назад.
Първа до материка се добира руска експедиция под командването на Фадей Белингсхаузен и Михаил Лазарев (1820). Година по-късно, на 7 февруари 1821, американският китоловец Джон Дейвис пръв стъпва на брега на Антарктида.
Началото на истинските научни изследвания на седмия континент е поставено през 1898 от белгийската експедиция Belgica. Нейните членове първи прекарват полярната зима на Антарктида. Между тях е и норвежецът Руал Амундсен, бъдещият покорител на полюса.
Четири години по-късно, през 1902, английският офицер Робърт Ф. Скот прави първи опит за достигане на полюса. Сънародникът му Ърнест Шакълтън е много близо до успеха през 1908, когато достига само на 120 километра от полюса. Липсата на провизии го принуждава да се върне.
През 1910 Амундсен, изпреварен на Северния полюс от американците Кук и Пири, започва да организира експедиция към Южния, но запазва плановете си в тайна дори от правителството. Едва след отплаването на кораба "Фрам" норвежецът казва на екипажа, че ще плават към Антарктида.
По същото време Скот отчаяно опитва да намери финанси за своята експедиция. Нищожните средства едва му позволяват да стегне един стар кораб и да плаща заплати на спътниците си. В Австралия получават телеграма от кораба на Амундсен “Фрам” и научават, че имат съперник (“МОЛЯ ДА ВИ ИНФОРМИРАМ ФРАМ НАПРЕДВА АНТАРКТИКА - АМУНДСЕН”). .
СЪСТЕЗАНИЕТО. На 14 януари 1911 норвежците достигат материка и построяват база върху ледника Рос. Това прави маршрута им до полюса със 100 км по-къс от този на Скот, чиято база е на нос Евънс. И двете експедиции трябва първо да изчакат края на антарктическата зима. Амундсен потегля пръв на 20 октомври 1911, придружен от още четирима мъже. Те са снабдени със ски - нещо, което Скот е пропуснал, и с кучета. Опитните норвежци се движат бързо и на 14 декември 1914 достигат Южния полюс. След тридневен престой потеглят обратно, а на 26 януари се връщат в базата си.
Скот успява да потегли едва през ноември, почти месец след Амундсен, и скоро се убеждава колко зле е планирал експедицията. За разлика от норвежците британците разполагат не с кучета, а с понита, които обаче трудно понасят студа, постоянно затъват в леда и накрая на 9 декември Скот нарежда да бъдат застреляни. Калаените туби с гориво пък започват да се разпадат от студа. Въпреки това отчаяният Скот решава да атакува полюса с още четирима спътници - Едуард Уилсън, Лоурънс Оутс, Едгар Евънс и Хенри Бауърс. Бауърс е добавен в последния момент - фатална грешка, защото и палатката, и припасите са изчислени за четирима.
На 17 януари 1912 изтощените англичани достигат полюса, само за да разберат, че Амундсен ги е изпреварил с 33 дни. Полумъртви от глад и студ, Скот и спътниците му поемат назад. Пръв умира Евънс - на 17 февруари. Месец по-късно, по време на свирепа виелица, Оутс излиза от палатката, като обяснява "Ще се поразходя, може да се забавя...". Повече не го виждат. Виелицата продължава седем дни и води до смъртта и на останалите трима, макар от следващия им склад с храна и гориво да ги делят едва 18 километра. На 29 март Скот отбелязва в дневника си: "...съжалявам, не мога да пиша повече. За Бога, грижете се за нашите близки!". Телата им са намерени едва през следващото лято, а между вещите, които са мъкнали до пълна изнемога, има и 16 килограма образци от различни скали.
ПРОКЛЯТИЕТО НА АМУНДСЕН. Парадоксално е, но трагедията на победения и досега продължава да хвърля сянка върху триумфа на победителя. Никой никога не е обвинявал Амундсен за смъртта на Скот; никой не оспорва неговото първенство на полюса, нито по-добрите му организаторски способности. Уважават го като един от най-забележителните изследователи в историята. Но той никога не се е радвал на онази особена топлота и симпатия, които будеше примерно Едмънд Хилъри, първият покорител на Еверест.
Обяснението отчасти се крие и в характера на норвежеца - пословично затворен и суров човек. А също и неумолимо практичен - една от причините да успее в Антарктида е, че безмилостно разстрелва уморените кучета от впряга си и ги използва за храна на останалите (поведение, което отвращава Скот). Докато британците правят старателни проучвания по пътя си на юг, норевжците пътуват бързо, без всякаква друга мисъл освен достигането на целта, и рядко спират дори за да направят снимки.
Четвърто дете в семейството на известния мореплавател Йенс Амундсен, Руал е предвиден за медицинска кариера от майка си и всъщност се насочва към фамилния занаят едва след смъртта й, вече 21-годишен.
Младият норвежец бързо си спечелва репутацията на надежден човек след участието си в белгийската антарктическа експедиция и особено след като през 1903-1906 осъществява първото плаване през т.нар. Северозападен проход - затлачената с ледове пролука между северноамериканския континент и канадските арктически острови. С малкото китоловно корабче “Йоа” Амундсен и другарите му три години пълзят през тесните пролуки в кратките периоди на отдръпване на леда. През останалото време норвежците усилено попиват уменията на местните инуити. Амундсен никога няма да съжалява за тези часове, в които се учи да шие кожи и да кара кучешки впрягове - особено пет години по-късно, когато с другарите си Хелмер Хансен, Свере Хасел, Оскар Вистлинг и Олав Бьоланд най-после стъпва на най-южната точка на планетата.
СЛЕД ПОЛЮСА. Петимата прекарват на полюса цели три дни. Амундсен иска да е сигурен, че измерванията му са точни и доказателствата - убедителни (за разлика от тези на първенците на Северния полюс Фредерик Кук и Робърт Пири, които са съмнителни още по онова време, а още повече - днес). На 7 март 1912 експедицията се връща в австралийското пристанище Хобарт и светът научава, че и последната девствена точка на картата е била покорена. “Победата очаква онзи, който е добре подготвен - хората го наричат “късмет”. Поражението е сигурно за онзи, който не е взел нужните мерки навреме - това се нарича лош късмет”, пише по-късно Амундсен в книгата си.
След триумфа на полюса Амундсен става популярен, макар и не обичан, и набирането на средства за нови експедиции е по-лесно. През 1918-1925 с кораба “Мод” норвежецът преминава по зловещия Северен маршрут, заобикаляйки цяла Евразия от север - от Норвегия до Беринговия проток. През 1926 с италианския инженер Умберто Нобиле осъществяват първото прелитане над Северния полюс с дирижабъла “Норвегия”.
Музеят "Фрам" в Норвегия, посветен на Амундсен
Две години по-късно новата експедиция на Нобиле изчезва някъде из Северния ледовит океан. Амундсен е сред първите доброволци да тръгнат да я търсят. На 18 юни 1928 той излита с още петима другари на борда на френския самолет “Латам 47”, за да търсят оцелелите, и никога не се връща. Смята се, че машината е катастрофирала в Баренцево море и Амундсен е загинал или при падането, или по-късно в ледените води. По-късно са открити някои останки от самолета, но не и телата на пасажерите. В едно от последните си интервюта, запитан защо е толкова запленен от ледовете на Арктика, Руал Амундсен отвръща: “Ако само знаехте колко прекрасни са! Това е мястото, където искам да умра”. Съдбата сбъдва желанието му.
* Някои източници сочат 15 декември като датата на достигане на полюса, тъй като експедицията на Амундсен е пресякла линията на смяна на датата, преди да стигне Антарктида. Понеже на Южния полюс тази линия свършва, спорът е безпредметен. Самият Амундсен записва датата 14 декември в дневника си и се придържа към нея. ** Статията е отпечана в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 17 / 2011