Моята игра

Текст ТЕОДОР ЦЕКОВ*

„Измервам кариерата си в постигнати резултати”, отсича Владимир Николов в настъпилия момент за равносметка. Най-трайните спомени от 27 години волейбол са решаващите битки - типично за роден победител, научил се да поставя колективния над личния интерес. На 8 май Владо, една от най-ярките фигури в историята на българския волейбол, слага край на кариерата си.

„СЛЕД КАТО ИЗЛЯЗОХ ОТ БЪЛГАРИЯ, с клубни отбори в чужбина имам изиграни 17 финала, девет от които спечелени. Всеки един си го спомням и е скъп за мен. Трите трети места с националния тим са ми изключително ценни и не откроявам нещо конкретно, всички успехи са ми еднакво любими”, обяснява Николов.

Спортните постижения са само една от причините колеги и публика да почитат Владо като истинско величие. Венец на състезателния му път стана изборът да помогне на България в три важни надпревари, включително две домакинства на турнири през 2015. В тях 38-годишният ветеран пое огромната тежест да завършва почти всяка атака и дори надскочи ролята на лидер, макар че целите се изплъзнаха на косъм.

Сега идва моментът да сложи точка, но Владо признава, че не се чувства съвсем подготвен: „Ще ми бъде странно, когато на 9 май се събудя с мисълта, че вече не трябва да ходя на тренировка”.

БЕНЕФИСЪТ, ПОД НАДСЛОВ "МОЯТА ИГРА", ще събере на 8 май в „Арена Армеец” световни звезди и българския национален тим. „В началото на спортния си път се занимавах и с плуване, но волейболът винаги е бил моята игра”, обяснява Владо.

Мотивация за промяна му дава семейството, на което се чувства длъжник - съпругата Мая и тримата синове Александър (13), Симеон (10) и Филип (1). „Професионалният спорт ме лиши от неща, които са приятни за всеки родител: първите им думи, първите „Мама”, „Баба”, „Тата”, първите стъпки - мен все ме нямаше. Неща, които за един родител са важни, и ние ги изпускахме. Надявам се сега да имам малко повече време да съм по-добър баща, когато двамата вече влизат в пубертета и реално имат нужда повече от мен”.

    ВЛАДИМИР НИКОЛОВ започва кариерата си в "Левски" през 1996. Пет пъти шампион на България, шампион на Италия и на Франция. През 2005 печели европейската Шампионска лига с "Тур" е и избран за най-полезен играч в турнира. Носител на бронзови медали с България от световното първенство (2006), Световната купа (2007) и Европейското първенство (2009).

АЛЕКС И СИМЕОН УЧАТ И ТРЕНИРАТ в Лион, където Владо прекара последните три години. „Не съм ги насочвал към волейбола – разказва Николов. – Самите те, гледайки всеки месец по два-три мача в залата, изявиха желание да тренират. Започнаха, запалиха се, така стана естествено, не сме ги бутали . Предпочитахме да играят футбол, но нямат нужните възможности. За волейбол обаче имат заложби. Бих се радвал да пробият със собствени сили и умения, да не им тежи моето име. В никакъв случай не ги натоварвам. Опитвам се да помагам със съвети, с насоки, но не ги задължавам да правят нищо, което не им е приятно. Все пак са деца, трябва да си изживеят детството”.

Отскоро Николов стартира своя школа, целяща привличане на подрастващи без бремето на ежедневни тренировки. „Разбира се, вярвам, че този проект ще помогне на волейбола - да се тръгне от масовото ниво към клубовете. В момента имаме към 150-200 деца в нашата школа в София, на които волейболът им харесва и искат да се занимават. Следващата стъпка е да захванат професионално - вместо два пъти, да тренират пет пъти седмично. В София професионално могат да тренират в "Левски", ЦСКА, "Славия", "Люлин". Първата стъпка е да ги накараме да влязат в залите, това е нашата цел - да не стоят по улиците да се чудят какво да правят и да мислят само за щуротии”.

ОПТИМИЗМЪТ НА ВЛАДО ЗА БЪДЕЩЕТО на българския волейбол вероятно ще изненада мнозина предвид генералния дефицит на класа, спонсори и зрителски интерес във вътрешното първенство. „Смятам, че все още може да се говори за българска школа. Очевидно е, че състезателите, които имаме, са създадени тук, от добри треньори. В момента просто се измести малко центърът на школите, но така или иначе имаме треньори на ниско и на високо ниво. Примери са Пламен Константинов, Радостин Стойчев, Георги Петров, Ники Желязков, Мартин Стоев. Тези, които работят в чужбина, работят успешно. Това, което ни липсва тук, са условия. В това отношение отстъпваме много сериозно на водещите държави, но това е процес, който се надявам заедно да успеем да извървим. Днес ситуацията е такава, че талантите след възраст 19-20 години трябва да отидат в чужбина, за да се развият до най-високо ниво. В момента няма как да ги задържим, но се надяваме това да се промени”.

ВЛАДО В ПЪРВО ЛИЦЕ

"Обичам да:

- гледам филми. Качествено кино - "Гладатор", "Жега", "Шофьор на такси", "Аватар".

- чета книги. Отлично занимание за дългите лагери.

- играя на компютър. В World of Warcraft никнеймът ми е the butcher

- карам ски. Всъщност не съм го правил от толкова отдавна, че вече не си спомням дали го обичам. Ще се пробвам пак, след като завърша кариерата си.

- си угаждам в кухнята. В Италия може да ядеш добре навсякъде, а във Франция за добра храна трябва да платиш скъпо – поне 200 евро за вечеря за двама. В Япония... жена ми готвеше вкъщи, за да оцелеем. Там 60-70% от храната е неядивна за нас, европейците. Харесвах обаче сашими".

САМИЯТ ВЛАДО ДАВА ДОБЪР ПРИМЕР: освен любителската детска школа, започва треньорска дейност с юноши и младежи, а паралелно като президент се бори да спаси от фалит родния „Левски”. Клубът е изправен пред напускане на София заради непосилен наем на зала „Христо Ботев” и обмисля преместване в друг град за една-две години, докато получи съдействие от Столична община и спортното министерство за построяване на нова зала.

Любителите на волейбола могат само да стискат палци, че Владо няма да избере лесния път в чужбина, а ще намери своето място и съмишленици тук. В известна степен е изненадващо доказана личност в Италия, Франция, Турция, Япония да няма колебания къде иска да работи: „Реализация и живот в чужбина не ме блазнят. Аз съм българин и се чувствам най-добре и най-полезен в родината си”.

---

* Статията е отпечатана в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 70 / 2016