Текст БОЙКО ВАСИЛЕВ*
На 1 декември, точно преди 60 години, Роза Паркс сяда в автобуса в Монтгомъри, Алабама. Минути по-късно това сядане ще влезе в историята.
Превозното средство е разделено на две секции: „бяла” и „черна”; дели ги всъщност невидимата нишка на страха. Защото правилото е категорично: белите сядат в „бялата”, афро-американците – в „черната”. Ако местата за белите не стигнат, седналите афро-американци трябва да им отстъпят. Но Роза отказва да стане.
ПРОДЪЛЖЕНИЕТО Е ВСЕИЗВЕСТНО. Как шофьорът вика полиция, как Роза Паркс е арестувана, как активистите за граждански права бойкотират автобусите в Монтгомъри, как съдебното дело се превръща в битка от кампанията срещу расовата сегрегация и как после Роза става символ на голямата победа.
Днес обаче светът наистина се е променил. Историята на Роза Паркс звучи толкова невероятно, а не е минал и един човешки живот: всеки над 75 години е можел да бъде пряк свидетел на инцидента. Вгледайте се в детайлите. Думата „афро-американец” (използвах я два пъти) тогава не е била в обращение. Да не говорим, че САЩ днес имат президент с африкански корени и второ име „Хюсеин”.
Какво се е случило? През 1955 Роза Паркс и съмишлениците й били малцинство – онеправдано, сегрегирано и недоволно. Трябвало да водят дълга и изтощителна битка, за да скъсат нишката на страха и да се превърнат в мнозинство. Което да промени правилата, пренапише законите и гласува за Барак Обама.
НО ПРЕЛОМЪТ Е ОЩЕ ПО-ГРАНДИОЗЕН, отколкото изглежда. Светът на Роза, събудил се след Втората световна с военна травма, два лагера и многочислени армии, беше свят на мнозинствата. Трябваше да привлечеш повече на твоя страна, за да надделееш. Днешният глобализиран свят е обратно, свят на малцинствата. В него просто трябва да мобилизираш своите.
Не вярвате ли? Вижте как се водят войните напоследък. В Ирак и Югославия международната общност беше призована да защити малцинства. Те използваха като аргумент не своята сила, а своята слабост. Тази слабост се превърна в репортажи по телевизиите, а оттам – в повод за намеса. Стана ясно, че в днешната война е по-добре не да колиш врага, а той да коли теб. Така имаш по-голям шанс за победа.
Малцинствата обаче трябва да се организират добре. В Ямбол феновете на Judas Priest са малка групичка посветени. Но чрез интернет те лесно се свързват със съмишленици по цял свят – и се превръщат в мощна и мотивирана армия. Мислят като един, действат като един – и купуват като един. От това продажбите на Judas Priest само печелят. Сега просто заменете любимата ми хеви-метъл банда с бразилския роман, уелската музика, българската ракия, викингската поезия и руския смартфон. Разбирате какво имам предвид, нали?
ИНТЕРНЕТ ОБИЧА НИШИТЕ. Усилва ги до максимум – и ето, те се телепортират на световния пазар. Така всяко локално малцинство придобива глобално значение. Има изследвания, които показват, че Мрежата е спасител за нишовата музика. Отдавна вече не трябва да идеш до Португалия, за да слушаш фадо – или до България заради неравноделните ритми. Просто си включваш компютъра.
Но да отидем по-далеч. Днес всеки се чувства като малцинство. Един е будист, друг е гей, трети – журналист, четвърти обича манга комикси. Сирийският бежанец в Германия се чувства малцинство, но по същия начин се чувства и германецът спрямо света, в който ситите и щастливите са по-малко от гладните и нещастните. „Златният милиард”, богатите общества, са си малцинство – доста по-нахранено, но и по-тревожно. Като дебеличък отличник, който трепери хулиганите да не му гепят сандвича.
И КАКВО? НЕ Я ЛИ УСЕЩАТЕ ОТНОВО? Невидимата нишка на страха се вие като сребърна паяжина върху ни. Да си малцинство не е лесно: тук гордостта на избрания се слива със страха на обкръжения. Интернет е усилил глобалната сплотеност, но и глобалната самота. Вчера бяхме локални самотници; днес живеем на самотен остров в глобалното море. Може да е по-хубаво от вчера, но пък и съвършено не е.
„Във всеки от нас има един скрит имигрант, жадуващ да излезе наяве”, ми каза италианската писателка Маргарет Мацантини. Каза го хубаво: довчера италианците са били имигранти в Белгия, днес посрещат имигранти от Либия. Те, които създадоха легендите за Кръстника и Лука Брази, днес ограждат дома си, за да не влезе натрапникът-иноверец, набеден за мафиот и убиец. „Страх, страх, страх!”, повтаряше Мацантини, с майка ирландка, баща италианец и съпруг звезда от киното: „живеем в постоянен страх!”
ВЕЧЕ ВСИЧКИ СМЕ МАЛЦИНСТВА. Дори в собствените си страни и собствените си къщи; дори французинът във Франция и европеецът в Европа. Защото знаем, че светът е доста по-голям от собственото ни въображение.
Чудя се само къде е днешната Роза Паркс: онзи обикновен човек, който да не потръпне пред дефектите на системата. Кой е онзи жест, който да скъса страха и тревогата? Да започне десетилетна битка, в края на която малцинствата ще станат мнозинства?
Нямам никаква представа; както казах, нямам и въображение. Но съм сигурен, че някой ще седне в автобуса и няма да отстъпи пред инерцията и страха. А нашите внуци ще се чудят как така някой някога е делил света на седнали и правостоящи.
---
* Статията е публикувана в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 65 / 2015