Текст БОЙКО ВАСИЛЕВ*
Арабската пролет повехна. Направо замръзна. Провали се. Превърна се в зима.
Друго мнение рядко ще чуете. Присъдата над революциите, които разтърсиха Близкия изток и Северна Африка от 2011 насам, изглежда произнесена. Нали от всички тези революции успя само първата, тунизийската, и то не напълно? Дори нейната тромава полу-демокрация беше компрометирана с кървав атентат и върху бъдещето й лягат съмнения.
ЗА ДРУГИТЕ ДА НЕ ГОВОРИМ. Египет пак се управлява от генерал, Сирия е в кървав разпад, а Саудитска Арабия и Иран воюват чрез протежетата си в Йемен. Монархиите в Залива стоят непокътнати. Арабските либерали са по-унижени от всякога. Сянката на Ислямска държава тегне мощно и властно.
И все пак…
Какво означава „успешна революция“? Революциите обръщат света, а това не винаги е лесно предвидимо, още по-малко приятно. Вижте 1789. Тук нямам предвид изречението, което Чжоу Енлай уж изрекъл, когато го попитали как ще оцени Френската революция: „Рано е да се каже“ (той всъщност имал предвид 1968, но историята е сборник от сгрешени цитати). Не, искам просто да изброя какво става три десетилетия след падането на Бастилията: кланета във Вандея, якобински терор, гилотина, Директорат, империя, Наполеон, кървави войни (в крайна сметка загубени), завръщане на краля, Реставрация и нови революции. Но днес никой не казва, че Френската революция е замръзнала, загинала, повехнала, провалена.
А ОТ АРАБСКАТА ПРОЛЕТ НЕ СА минали и пет пълни години. Близкият изток обаче е променен завинаги. За добро или за лошо? Ето това наистина е още рано да се каже.
Да започнем с провалите. Градските либерали, които оглавиха бунта; онези, които излязоха на улиците с мобилните си телефони и веднага бяха наречени The Facebook Crowd, се оказаха слаби. Но това не бива да изненадва: нима в България тези хора са мнозинство? Фейсбук мобилизира, но не носи победата.
Далеч по-неочаквано бе, че и Мюсюлманските братя не победиха. Тази най-организирана и калена в нелегалност арабска опозиция не успя да намери съюзници и да се представи като умерена, компетентна и приемлива. Силите й в 85-милионен Египет стигнаха само да вземе властта за кратко и после да я загуби безславно, след нови протести и реванш на военните.
ИЗОБЩО ПОЛИТИЗИРАНИЯТ ИСЛЯМ създаде не решенията, а проблемите. Предупредителният сигнал дойде от малкия Бахрейн. Там революцията се превърна в бунт на шиитското мнозинство срещу сунитската власт – и саудитските войски трябваше да спасяват положението. Духът обаче бе изпуснат от бутилката. В Сирия, Ирак, Ливан и Йемен се разбуди най-старата травма на мюсюлманския свят: конфликтът между сунити и шиити. И ето ги днес: едни срещу други. Само дето в сунитския лагер върви и вътрешна борба за надмощие между Ислямска държава, Саудитска Арабия и Турция. Шиитският лагер няма такава дилема. Там еднозначно господства Иран.
Къде беше точката на прекършване? Откъде дойде чувството за погром? Според мен, от Сирия. Бях там през лятото на 2012 и твърдя, че улових момента, в който нещата тръгнаха на провала. През първата година на сирийския бунт това не бе задължително. Гражданската опозиция все още съществуваше - и протягаше ръка към всички вери и народности в Сирия, Свободната сирийска армия се превръщаше в сила, а религиозните елементи можеха да бъдат укротени.
НО БАШАР АСАД НЕ ПАДНА БЪРЗО както Мубарак и бен Али. Въоръжен от Иран, подсилен с Хизбула, подкрепен от Русия, сирийският президент-алауит удряше по въстаническите отряди по суша и въздух, а безжалостните му милиции шабиха тероризираха сунитските села. Обама се поколеба, Западът дори не наложи зона, свободна от полети. Европа не успя да обедини сирийската опозиция и да успокои малцинствата. В резултат конфликтът се радикализира, заиграха чуждите пари, умерените избягаха, джихадистите надделяха и изгря Ислямска държава. Либералната демокрация се превърна в мираж. Така сирийският провал замрази Арабската пролет. Диктаторите паднаха – и дойдоха фанатиците.
НО ТОВА НЕ Е ПРИЧИНА ДА ЖАЛИМ за диктаторите. Тъкмо те посяха семената на днешната кървава жътва. Измамната стабилност на Саддам, Кадафи и дори Мубарак беше плащана с изтезания, убийства и войни. Нима забравихме, че арабският сунит Саддам воюваше с шиитски Иран и със собствените си кюрди, с цената на един милион жертви, опожарени села и обгазени хора? Нима същият този Саддам не мобилизира религията, не създаде отряди от федаини и не кръсти операциите срещу кюрдите на сурата от Корана Анфал? Изпод стабилността надничаше терор; конфликтите бяха замитани под килима. И затова днес не знаем кого да ругаем повече: пишман революционерите или свалените диктатори. Или може би онези, които не съумяха да подкрепят първите, след като дълго търпяха вторите.
Така или иначе, днес всички са засегнати. Близкият изток гори. В няколко страни се води безпощадна война. Милиони бягат към Европа. Това си е революция. И то революция без прилагателни като „нежна“, „цветна“ или „шарена“. Тя размества пластове, срутва съдби, чертае граници – и е вече на европейска земя.
Може би очаквате за финал да кажа нещо успокоително. Няма да го направя. Трябва да свикнем с простия факт, че пролетта нито е добра, нито е лоша. Когато се топят ледовете, тръгват пороите. Който оцелее, ще се събуди за нов живот.
---
* Статията е публикувана в Bulgaria On Air THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 61 / 2015