Текст ЯСЕН БОРИСЛАВОВ
В България, както и в много страни по света, 1 април е канонизиран от светския календар като ден на шегата. Понякога го наричат и ден на лъжата - и тъй като шегата и лъжата трудно се приемат като синоними, това поражда някои логични въпроси за природата на българския смях. Какъв е той? И какво е отношението на българите към собствения им смях? Това са въпроси, които съвсем рядко са занимавали българската хуманитаристика. Интересът към темата е бил по-скоро откъслечен, и винаги предпазлив откъм обобщения.
ДА СЕ ТВЪРДИ, ЧЕ БЪЛГАРИТЕ СА по принцип весели, ведри и жизнерадостни хора, би било силно преувеличено. Да се твърди, че са мрачни и кисели темерути, също не би било вярно. Истината е някъде по средата и... малко встрани.
Смехът е универсално човешко качество, универсална способност. Той е присъщ на човека, както отбелязва Аристотел. Всички хора по света се смеят на едно или друго. В същото време смехът е културен феномен и културно определящ белег, обилно натоварен със специфичен социален и исторически контекст. Поради което смешното за французи или англичани не винаги е смешно за германци или руснаци. Тази особеност на смеха е родила множество научни статии и монографии, посветени на проблемите на преводимостта при хумора и сатирата.
НЯМА УНИВЕРСАЛНА ТЕОРИЯ за смеха, макар че за последните три века са създадени над сто такива теории. Всяка от тях систематизира някакви необходими условия, но нито една не е успяла да затвори в теоретична рамка достатъчните условия. Изглежда, изследванията в тази сфера все още са на етап, в който трайно валидно остава твърдението на Бергсон: строго рационална теория за смеха не е възможна, защото той по своята природа е ирационален. Дори и така да е, смехът е нещо реално, той съществува, променя се и се развива, поради което и изследването на този интелектуален и мускулно-емоционален спазъм ще продължи да изкушава. Затова и интересът към българския смях с неговите особености, наклонности и предпочитания е напълно разбираем.
Първото нещо, което прави впечатление при по-внимателно разглеждане на известните фолклорни и литературни образци от миналото е, че българският смях проявява подчертани предпочитания към сатирата, а не към хумора. Тук трябва внимателно да обясним, че това са два принципно различни типа смях не само в жанрово отношение, но като същност и цел. Хуморът е форма на общуване между социално равностойни индивиди, той е проява на естествена солидарност. Затова обикновено е незлоблив, добродушно закачлив, търсещ шегата и забавлението. Той не поставя прегради за разлика от сатирата, която е остракиращ смях с ясно изразен дидактичен прицел и йерархична структура.
САТИРИКЪТ СТОИ НРАВСТВЕНО ИЗВИСЕН над обекта на смеха, той го наблюдава от високо и произнася нравствена присъда. В българската културна традиция сатирата доминира, а хуморът живее в нейната сянка. Освен това в критически и други текстове понятията хумор и сатира често се срещат като синоними, каквито, строго погледнато, не са. Това подсказва известна недоразвитост в разбирането за хумора. В каталога на българските сатирични и хумористични издания, печатани до средата на миналия век, има твърде много бодящи, жилещи, удрящи, пронизващи, режещи и като цяло причиняващи болка имена на вестници - “Сатър”, “Бич”, “Жило”, “Шило”, “Дяволско шило”, “Остен”, “Костурка”, “Комар”, “Коприва”, “Скорпион”, “Смок”, „Оса”, “Бодил” и т. н.
Прави впечатление, че в българския фолклор има твърде малко смешни песни (под 3%), като в половината от тях някакви животни са травестирани в човешки роли. Заек тръгнал да се жени, кацнал бръмбар на трънка и започнал да дрънка... Сякаш нашите предци не са били докрай убедени, че смехът е присъщ на човека. В традиционното фолклорно общество той е по-скоро приемлив за децата, а в света на възрастните е строго регламентиран и често ритуално обременен. Приемлив е на сватби, кръщенета и някои празници.
ДА БЪДЕШ СМЕШЕН, да ти се смеят хората, е знак за социална непълноценност, това е стигма, от която е било естествено човек да се пази. Типичен за фолклорния смях е присмехът. Това донякъде обяснява и защо през Възраждането доминиращият тип смях във възрожденските вестници е сатирата. Хуморът там е малко и по-скоро е изключение. Тук трябва да се спомене и особената роля на православната догма, която приема смеха по-скоро за грях, от който вярващите трябва да се пазят, защото никъде в Евангелието не е споменато Христос да се е засмял. Смехът е присъщ по-скоро на евреите и езичниците. Техният бесовски смях сподирял Спасителя по пътя към Голгота. На Запад тази норма също е била позната, но тя постепенно е разрушена с развитието на градската култура, особено в епохата на Ренесанса. Това добре личи в традицията на карнавала, както и в творчеството на автори като Бокачо, Чосър, Рабле, Сервантес, Шекспир и много други. Православният изток също е познавал шумния, заговезнишки смях с неговите балагани и кукерски игри, но той не се е превърнал в светска култура и светска литература.
Според Сергей Аверинцев в западните езици изразът “святой пошутил” (The saint made a joke) е семантически допустим, за разлика от руския, където той е невъзможен. Подлогът “святой” отказва да се свърже със сказуемото “пошутить”, защото “шутът” е евфемизиран бяс. Нека в тази връзка споменем, че в българския патриархален селски свят от епохата на Възраждането смехът най-често е свързан с правенето на джумбуши, майтапи, зевзеклъци и маскарлъци или с участието в зиафети, ешмедемета, масали и мохабети. Това е лексиката, която устойчиво съпътства образите на веселостта.
ХУМОРЪТ Е ПО-ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА ФОРМА на смеха, неговия по-висок дестилат. Той е присъщ на града и на градската култура. Това е забелязано и коментирано още през Античността от римския писател Квинтилиан, който нарича изисканата и остроумна шега, шеговитото светско поведение с думата urbanitas, която в корена си има ясна препратка към града и градското.
Изглежда българският вкус към смеха с неговото влечение по-силно към сатирата и по-слабо към хумора е белязан от сравнително късното развитие на градската култура. Явно възрожденските инерции и фолклорът са оставили трайни следи.
Далеч съм от мисълта, че българската култура е безхуморна. Има един период, за съжаление кратък, със своеобразен взрив на хумористични издания. Става дума за първото десетилетие на миналия век, времето на вестник „Българан” и още двайсетина подобни вестници и списания, очертали по-скоро траекторията на пропуснатите посоки за развитие.
СЛЕД ПЕРИОДА НА ВОЙНИТЕ социалният контекст вече рязко е променен и жизнерадостният, незлоблив хедонизъм на българановци по-нататък става труден или невъзможен.
Нека споменем най-сетне и още нещо. Носителят на смешното в българската масова култура, носителят на българското във вицовете, вездесъщият Бай Ганю в своето литературно битие е смешен, но не е смеещ се българин. Той се страхува да не изглежда смешен и точно това го прави комичен. Смехът за него е маргинализираща стихия. Смешни могат да бъдат другите, но не и той. Това ретроградно и старомодно разбиране за смеха беше характерно и за официозната, идеологически обременена култура от десетилетията на социализма. Достатъчно е да се припомни, че единственият хумористичен вестник от онова време, „Стършел”, беше издание на управляващата партия. Но дори и тогава имаше и друг, несакциониран от идеологически норми смях, разпространяван устно чрез вицовете и градския фолклор.
След като дотук без никаква претенция за изчерпателност само разчоплихме леко тази щекотлива и трудна тема, нека завършим с нещо, казано от гръцкия писател Никос Диму. Според него има два начина човекът да се помири със своята съдба: единият е религията, а другият е хуморът.
---
* Статията е публикувана в Bulgaria On Air THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 45