Текст БОЙКО ВАСИЛЕВ*
В стаята на главния редактор прелива от книги. Струпани на огромни и криви купчини, те задръстват и без това тясното помещение, където място за сядане няма. Не се и налага. Само след минута вратата се отваря и влиза Адам Михник.
Популярен графит върху оцелялата част от Берлинската стена
ШИРОКА УСМИВКА, НЕБРЕЖЕН ПУЛОВЕР, добър руски с вметнати български думи: бившият дисидент и политзатворник, а сега шеф на „Газета виборча“, носи мобилния си телефон окачен на врата; изглежда често го губи. Мисля си как сме позабравили този свят, в който българи и поляци бяха в един лагер, говореха си на руски и се познаваха по-добре. С две думи, настройвам се за пътуване във времето - ще говорим за 25-ата годишнина на прехода.
Михник не се церемони; захваща направо. Навремето беше показал кукиш на комунистите, после на анти-комунистите. Сега е готов да го покаже на всички авторитарни и полуавторитарни политици от Марин Льо Пен до Виктор Орбан, и най-вече на Путин. „Преди четвърт век не подозирахме, че комунизмът причини не само деградация на държавата, но и деморализация на обществото. След падането му хората не се промениха из основи, останаха си същите“. Запомних тези думи: останахме си същите.
ПОЛША ОБАЧЕ СЕ Е ПРОМЕНИЛА. „На нас, поляците, ни се получи. Постигнахме огромен успех“. През 1989 полският брутен вътрешен продукт е колкото украинския. Днес е три пъти по-голям. Полските градове са стегнати, строят се магистрали, поляците вярват в Бог, държавата и себе си. Но мнозина са недоволни – и към това недоволство бърза да се върне Адам Михник. Защо, след като толкова желаеха свободата, източноевропейците не преливат от възторг по нея?
След като хубавичко е насолил анти-демократичните тенденции на Изток, бившият дисидент се насочва към главното – икономическия преход. „Не предвидихме кои обществени групи ще загубят и как да ги осигурим. В Полша това бяха големите промишлени заводи, силата на движението „Солидарност“, които със своите протести ни дадоха свободата. Те бяха изцяло неподготвени за условията на пазарната икономика и фалираха, а това означаваше безработица“.
И ТЕЗИ ДУМИ ЗАПОМНИХ. Все едно говореше някой бивш металург от „Кремиковци“. Видях колко са верни, когато посетих легендарната Гданска корабостроителница, люлката на стачките, които разклатиха комунизма още през 1980 година. Преминала през приватизации, преструктуриране и европейска помощ, с опоскани активи и десеторно по-малко работници, тя е сянка на себе си. Поръчките за кораби намаляват; полските специалисти работят в Норвегия. Няколко работници заваряват вятърна кула – и се усмихват иронично, когато ги питаш за славната история на съпротивата.
За трети път се сблъсках с този сюжет в Хале, бившата Германска демократична република. Там поетът Андре Шинкел ми каза, че индустриалният капацитет на източните провинции се е сринал, тежката промишленост е изчезнала и на нейно място се е настанила безработицата. Иначе, Шинкел призна: Хале блести. Бившият сив промишлен град е върнал старата си красота от ХIХ век и дори санираните панелки изглеждат прилично. Колкото до 1989, поетът ще я запомни като невероятното време, в което всичко беше възможно.
СВЕТЛИНИТЕ И СЕНКИТЕ НА ПРЕХОДА... И вечният спор кое надделява. Имам чувството, че това е религиозен спор, който не се води с аргументи и винаги свършва с надвикване. Ние, 44-45-годишните, последното поколение, което живя като вампир между двата свята на демокрацията и тоталитаризма, така и ще си умрем с тази караница, без да я разберем.
А според мен тя не е свързана толкова с обективните факти, колкото с мечтите. Работникът от „Кремиковци“ печели по-добре като шофьор на такси. Полският корабостроител едва ли гладува в Норвегия. Западногерманският безработен може да живее и по-луксозно от източногерманския промишленик. Но тежката индустрия не е обикновен отрасъл; тя е статут, гордост, престиж. Нейната загуба облекчава икономиката – и накърнява чувствата. Справка: Шотландия в края на 70-те и Източна Европа в началото на 90-те. Бившият инженер изкарва повече като магазинер, но какво ще каже на децата си, когато го попитат „тате, какво работиш“? На този въпрос не се намери достоен отговор – и сякаш тук е травмата на прехода.
ПРЕЗ 1989 ЖИВЕЕХМЕ ВЪВ ВТОРИЯ СВЯТ и тръгнахме за Първия. Но още не знаехме, че пътят минава през Третия. По този път се прекършиха много надежди, защото Вторият свят беше упойващо нереален. В него малка България взимаше трето място на олимпиада, изпращаше космонавти и произвеждаше компютри. Изведнъж, каляската се превърна в тиква и потресената Пепеляшка трябваше да чуе „Ти сънуваш, събуди се. Спортистите взимат допинг, магазините са празни, компютрите са компоти“. Никой не обича да чува такива неща.
Преди 25 години чехът Милан Кундера мечтаеше за Средна Европа, Mitteleuropa; ново, свободно и силно съдружие на бившите страни от Варшавския договор. Напомни ми го друг полски интелектуалец и дисидент, Ян Литински: „Вярвахме, че ще обновим Европа, ще й дадем нещо ново, ще я запознаем с нашата борба за свобода“.
ТАКА Е. ИСКАХМЕ ДА ОБОГАТИМ ЕВРОПА с нова чувствителност. Гордо разказвахме своите леко разкрасени истории от комунизма, за да впечатлим любопитния Запад. Но прозорецът на любопитството бързо се затвори, пробивът не се състоя, Mitteleuropa остана химера. Защо ли? Литински въздъхна: „Ами, стана ясно, че няма какво толкова да дадем. Оказа се, че не сме по-различни от западняците. С други думи, съвсем обикновени се оказахме. Жалко.“
Съвсем обикновени; останахме си същите. Приети в европейското семейство, но не благословени за велики дела. Амбицирани да покорят света – и задоволени с покоряването на някой офис в Брюксел. Поне разбрахме как свършват революциите: със сладко-кисели юбилеи и носталгия по времето, в което си мислил, че можеш всичко.
СЪДБОВНАТА 1989
18 юни: "Солидарност" печели изборите в Полша
23 август: Унгария отваря границата с Австрия
7 октомври: Първи демонстрации срещу властта в ГДР
18 октомври: Лидерът на ГДР Ерих Хонекер се оттегля
10 ноември: Тодор Живков подава оставка
17 ноември: Студентски демострации в Прага слагат начало на Нежната революция
22 ноември: Румънската революция, Чаушеску бяга от двореца си, после е заловен и екзекутиран (25 декември)
29 декември: Вацлав Хавел е избран за президент на Чехословакия
---
* Текстът е публикуван в Bulgaria On Air THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 52 / 2014