Новините ON AIR
Радио ON AIR
Времето ON AIR
"Корадо Катани", прошепва камериерката в софийския хотел, в който се срещаме с Микеле Плачидо, щом го вижда да излиза от асансьора. Почти 40 години след италианската премиера на "Октопод", и 35 години след първото му излъчване в България, все още свързваме Плачидо именно с ролята на комисар Катани - безкомпромисен борец срещу мафията. Но големият италиански актьор отдавна е надживял и надхвърлил тази роля.
Носител е на Сребърна мечка от Берлин, четири пъти е печелил наградата "Давид на Донатело". Играл е в над 100 филма, под режисурата на фигури като Дамяно Дамяни, братя Тавиани и Джузепе Торнаторе. Сам е режисирал 14, като в София бе международната премиера на последния от тях - "Сянката на Караваджо" (в препълнената зала 1 на НДК). След премиерата Плачидо разговаря с главния редактор на Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE Константин Томов.
Микеле Плачидо. Фотография: Димитър Кьосемарлиев
В "Сянката на Караваджо" виждаме едно ново, непознато лице на режисьора Микеле Плачидо. Филм за изкуството ли е това всъщност? Или други теми ви вълнуваха повече в него?
- Това е филм и за изкуството, но повече е филм за живота на Караваджо. Всички ние познаваме и обичаме Караваджо - аз самият от много години, и смятах, че добре познавам новаторския стил и мистиката, които той влага в неговите светци, в неговите мадони... Но всъщност никой не знаеше онова, което с останалите сценаристи на този филм открихме за Караваджо: за неговия личен живот, за отношенията му с тези жени и мъже, които са по олтарите на италианските църкви. Оказа се, че това са много скромни хора, хора от дъното на обществото. Умиращата Богородица, която той рисува, е всъщност проститутката Ана Бианкини. Така че този филм е и за живота на тези хора. Но си остава и филм за изкуството, защото разказва как се ражда изкуството на Караваджо.
Плачидо режисира Рикардо Скамарчо и Луи Гарел на снимачната площадка на "Сянката на Караваджо"
Един италиански критик писа, че това е филм от светлини и сенки, точно като картините на Караваджо. Наложи ли се да променяте своя стил, подхода си, за да го направите?
- Да. Преди това важен филм за мен беше "Криминален роман", който имаше голям успех пред италианската публика. Но за този филм имах нужда от нещо по-различно. Трябваше да променя режисурата, да използвам вдъхновението на Караваджо, да използвам светлината му, за да създам един нов език, който да е и съвсем съвременен. Трябва да разберете, че Караваджо е бил поп звездата на своята епоха. Знаменит, екстравагантен, с хаотичен живот. Затова нашите кадри трябваше да изглеждат максимално съвременни - макар да става дума за история от XVII век. Защото поведението на Караваджо, неговият живот изглеждат напълно съвременни. Никога не сме имали амбицията да правим биографичен филм. Искахме да покажем емоциите, величието, изключителността на един творец от онзи период, който е все още напълно актуален.
Микеле Плачидо по времето на "Октопод"
Знаете много добре, че по времето на "Октопод" бяхте едно от най-популярните лица в България. Случвало ли ви се е тази роля - ролята на инспектор Корадо Катани - да започне да ви тежи?
- На самия Микеле Плачидо не му е тежала никога. На кого от нас не би му харесало да е обичан, разпознаван? Но ако ме питате като актьор - да. Един актьор трябва да се променя, не може да играе една и съща роля през целия си живот. Не беше лесно да изляза от този образ. Но аз съм човек, който, щом има нов проект, променя и самия си начин на работа. Преди да направя "Октопод", никога не бях мислил да стана режисьор. Това се случи именно благодарение на "Октопод" - не само защото сериалът ми даде волята да се променя, но и защото ми спечели доверието на публиката. Даде ми увереността, че зрителите биха ме последвали и в друго поприще - това на режисьора.
Микеле Плачидо в "Сянката на Караваджо"
Изиграха ли филми като "Октопод" и "Криминален роман" своята роля за успехите на Италия в борбата срещу мафията?
- Смятам, че да.
... Тази борба е много актуален въпрос и в България днес, но нашата киноиндустрия сякаш е по-склонна да митологизира мафиотите...
- Това е проблем, свързан с природата на човека. Шекспир казваше: красивото е грозно, грозното - красиво. Човек се очарова и от злото. Но от нас зависи да направим етичния, моралния избор. Комисарят Катани умря, за да остане етична личност. Пожертва дори семейството си. Затова и публиката го обичаше. Опасността идва, когато един филм или сериал няма нужния подход, за да покаже на публиката, че злото унищожава човека, разрушава човечността. Вижте войните, които имаме в наши дни. Колко политици не мислят изобщо за това, а вършат злини само в името на търговията с оръжия, или с наркотици, или нещо подобно.
Дали това послание е застъпено в един филм, зависи и от други неща. Но доброто и злото ще ги има винаги.
В Италия отдавна се говори, че италианското кино сякаш е загубило смелостта да експериментира, че живее все още в сянката на титани като Фелини. Вие самият казахте наскоро, че повечето режисьори предпочитат да се облягат на проверените клишета...
- Вярно е, че днес всичко е изравнено от суперсилите, да ги наречем така, на големите платформи като Netflix и Amazon. Вече няма и големи американски филми. Такива, каквито бяха филмите на Франсис Форд Копола, на Мартин Скорсезе. Същото важи и за Италия. Имате право - вече няма експерименти, не се дава пространство на младите. Защото кой би могъл да промени нещата? Младите, разбира се. Но днес и младите си мислят само как да станат режисьори на успешни сериали, които могат да попаднат на големите платформи. Вече не съществува независимо кино. Това е голям проблем. Може би правителствата, министрите на културата трябва да направят повече, за да дадат на младите възможност да отворят нови пътища. Впрочем това не се отнася само до киното. В изкуствата като цяло - в театъра, в балета, в музиката - вече няма инициативност. Голям проблем.
Казвате, че в киното има само няколко истински гении - от Орсън Уелс до Федерико Фелини, и че всички останали са занаятчии...
- И аз също съм занаятчия. Но няма нищо лошо в това да си занаятчия. И никак не е лесна работа. Освен това бих казал, че киното не е елитарно изкуство. То е популярно изкуство. Дори Серджо Леоне, бащата на спагети-уестърна, е направил прекрасни филми - за широката публика. И не е само той, разбира се.
Да кажем, че гениите се раждат веднъж на 50 години. После идват занаятчиите - онези като мен, които обичат киното, и чиято задача е да го направят достъпно за масите. И накрая идват младите, измежду които вероятно ще се появят новите Уелс и Фелини.
В "Сянката на Караваджо" се връщате към старото си възхищение към Джордано Бруно. В тази връзка какво мислите за т. нар. Cancel-култура? Нежеланието ни днес да слушаме мнения, различни от общоприетото, не напомня ли с нещо за инквизицията срещу Бруно?
- Аналогията е точна. Това е още един проблем на младите днес, който е вина на нас, бащите им. Не сме им дали достатъчен пример колко важно е да познават историята. Да познават великите личности. Не само като Караваджо, но и като Джордано Бруно - един голям философ, като Галилео Галилей. Все личности, осъдени от църквата по онова време. Би трябвало да има повече смелост от страна на политиците днес. Но знаем, че проблемът на политиците е и в корупцията. Изобщо това е труден път.
Европа все повече застарява и се нуждае от нови хора. В същото време настроенията срещу емиграцията се засилват. Вие се интересувате от тази тема от много години - всъщност още от "Pummaro", вашия дебют като режисьор. Виждате ли изход от днешната ситуация?
- Знаете, че Европа - особено западноевропейските страни като Франция, Италия, Великобритания, Белгия, а също и САЩ - са използвали Африка през голяма част от историята. Робството, вносът на работна ръка - истинско мъченичество, ефектите от което оставаха сравнително доскоро. Същото се отнася и до Франция, и дори до Италия - в края на краищата ние бяхме в Етиопия, бяхме в Либия... Зная, че Европа има нужда от работна ръка, и то от млада работна ръка. Познавам много такива млади хора - българи, румънци, които работят в Рим. Работят като инженери, като програмисти и, още по-хубаво, вършат по-скромна работа - правят вино, правят зехтин, строят къщи. Защото младите италианци вече не искат да работят, в това е проблемът...
Мисля, че Европа трябва поеме заедно този товар, да намери заедно решението. И трябва да се постигне някакво споразумение, така че занапред не само Италия да бъде точката за пристигане на емигрантите. Видяхме, че Франция не ги иска, че Германия приема само малката си квота... Първата спирка на африканските емигранти е винаги Италия. Но смятам, че оттук трябва да ги разпределим в цяла Европа. Няма съмнение, че се нуждаем от работна ръка - било от Африка, било от Азия. Но има и друго важно нещо. Онези, които сме грабили Африка - силните, богатите страни - сега трябва да инвестираме там. Така, че африканците да постигнат богатство на своя собствен континент, да не са принудени да бягат и да предприемат тези пътешествия, в които рискуват живота на децата и семействата си. Това би било християнско, и би било хуманно.
* Интервюто на Микеле Плачидо е публикувано първо в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 11, 2022
LIVE
