Брекзит, Тръмп, явлението Марин льо Пен... Глобалният политически пейзаж днес е като след атомна бомба. Политическите елити са в криза, а всеки харизматичен лидер, който се обявява против статуквото, скорострелно печели широка електорална симпатия. Очевадно съвременният Западен свят е в жестока криза на политическата идентичност, на социалния мир и на икономическата си устойчивост в контекста на дълговите кризи в Европа и зад океана.
На изборите за съдбините на развитите демокрации вече битката не е „десни” срещу „леви”. Политическият елит почти навсякъде успя да размие и обезсмисли тези понятия, посявайки семената на безпринципността и произвола.
Битката днес по-скоро е „суверенисти”, търсещи национален суверенитет в една или друга степен, срещу „глобалисти”, които защитават наднационалната роля на политическите структури, свободната миграция и де факто глобална федерализация.
На избори избирателите нямат никакъв избор – те или приемат политическата и икономическата глобализация заедно, или ги отхвърлят - пак заедно. Едната алтернатива е „за“ политическата федерализация на ЕС, който от единен пазар в началото все повече заприличва на социалистическа утопия, в която се регулира дори размерът на спагетите. Другата алтернатива са местните националисти, които, ако могат, ще забранят изцяло вноса на всичко, произведено извън страната.
Икономическата глобализация, която на практика значи свободна търговия, инвестиции и сътрудничество в рамките на международно разделение на труда, е сложена в един с кюп с политическата глобализация. Същата политическа глобализация, която обаче води до все по-повече и повече власт на наднационални, неизбирани и безотчетни технократи, заприличващи на световно правителство; същата, която нарушава основополагащия принцип на всяка легитимна публична власт – принципът на субсидиарност, тоест проблемите да се решават възможно най-близко до хората. Видимото сливане на едър бизнес с политически елити и бюрокрация на всяко управленско ниво пък води до тихата (не винаги) агресия на бунтуващите се срещу така наречения „Естаблишмънт“.
Установените партии действително са в амок, защото тотално са се откъснали от икономическите реалности и явно не могат да напипат пулса на процесите в демокрацията, чиято основна съставна част би следвало да са. Кризата на демокрацията действително е драматична, а тиранията на мнозинството лъсва при най-малкото спречкване на групите по икономически интереси за привилегиите, които демокрацията дава на близките до властовите центрове по места – помощи, субсидии, дотации, фондове. Недоволните протестират за още от събраното от всички, а раздаващите го се конкурират в обещанията за това кой ще получи по-голямо парче от приготвената другаде баница. Дори най-големите защитници на демокрацията, изнасящи я по широкия свят, излизат на протест веднага, щом резултатът от демократичните избори не им хареса, оспорвайки по този начин смисъла й...
Реалните причини за политическото недоволство са от чисто икономически характер – икономическата стагнация, постоянните кризи, липсата на растеж в реалните доходи, високата безработица. Все ефекти на политизирането на икономическия процес и регулаторните пречки пред създаването на стойност.
Догматизираните и объркани от образователната системи избиратели дори не съзнават причината за спадащия им стандарт на живот. Средната класа така и не разбира, че носи на гърба си слетите с държавата бизнес елити и всички, отказващи да участват активно в разделението на труда. Ощетяваната средна класа, разбира се, засега е по-голямата част от обществото, защото в противен случай схемата би рухнала извънредно бързо. Но тя се топи - и то бързо, навсякъде.
Заради всичко това и мнозинството – объркано, но усещащо несправедливостта – гласува анти "Естаблишмънт". Само на теория, разбира се. Нито милиардерът Доналд Тръмп е чужд на политико-финансовия елит в САЩ, нито бившият инвестиционен банкер Еманюел Макрон - във Франция. Поддръжници намират и крайнолеви и десни популисти, които, докато обещават суверенитет, промотират икономически национализъм, инфлация и национализация – рецепти за мизерия.
Липсата на идейно, респективно реално разделение между политическа (вредна) и икономическа (полезна) глобализация, води до подоптимален резултат, в който на власт идват: или глобалисти, размиващи култура и естествени общности; или националисти, които носят със себе си икономическа мизерия и авторитаризъм.