Внимание, не лекарства при хиперактивни деца

Ексклузивно интервю на Алисън Шейфър за Медиите ON AIR

04.10.2015 | 07:00
Внимание, не лекарства при хиперактивни деца
Внимание, не лекарства при хиперактивни деца

Защо се опитваме да държим децата малки? Днешните деца различни ли са от нас, когато сме били малки? На какво се дължи хиперактивността? Това са въпросите, които си задава психотерапевтката Алисън Шейфър в ексклузивното си интервю пред Bulgaria ON AIR. Алисън Шейфър разговаря с водещата на Медиите ON AIR Доника Ризова през септември 2015, в София.

Това е втората част на интервюто. Първата - четете тук.

Интервюто е излъчено на 3 септември 2015 в предаването Медиите ON AIR с Доника Ризова.


Доника Ризова: Мислите ли,че днешните деца са различни от нас когато сме били деца?

Алисън Шейфър: Ако отгледате децата, спрямо демократичния подход, на който уча родителите – ще имате много зрели деца. Понякога това е трудно за родителите. Ако искате да ги научите да са зрели, тогава това е добре. Дъщеря ми пътува сама до Африка като беше на 14. Тя започна свой малък бизнес на 16. Тя е много зряло момиче. Това може да е плашещо за един родител. Но като цяло смятам, че това е нещо добро – че тя е зряла и отговорна и ако погледнем в исторически план – ние карахме децата да са зрели много по-бързо, отколкото сега. Едно дете и един възрастен не са изглеждали много различно в Средновековието. Носели са едни и същи дрехи, спели са в едно и също легло, използвали са едни и същи прибори. Днес имаме цял един друг свят с детски стоки на еднорози и дъгички. А децата наистина искат да пораснат.

В Средновековието децата са работели наравно с родителите си, учейки техните занаяти, учейки как да помагат. Днес се опитваме да държим децата малки,  държим се с тях почти като с домашни любимци – не искаме те да пораснат, искаме да са нашите малки бебета, за да се чувстваме важни. Това е нещо ново, което става по-зле и по-зле. Виждаме 18-годишни, които не могат да излязат от вкъщи – не могат да готвят, нито да чистят, нем огат да стават навреме, а Клеопатра е ръководела цяла страна на 14... Къде сбъркахме след това? Можем да се справим по-добре, карайки децата си да взимат живота си в ръце по-рано.

Д.Р.: Медиите каква роля играят в живота на децата?

А.Ш.: Децата се влияят много от медиите. И количеството, което получават днес – медиите са 24/7. Не става дума само за телевизора, а за това в ръцете ви на телефона, в асансьорите по екраните – навсякъде. Важно е да учим децата си на медийна култура така, както ги учим на финансова култура или на каквото и да е друго умение. Те трябва да знаят какво се случва зад кадър, как им се продава информацията или как се промотира. Как се изобразяват жените и взаимоотношенията. Дори и в ситкомите може да има тайни послания, които не е задължително да са “здравословни”. Трябва да използваме това като повод за разговори с децата си – че това, което виждат не винаги показва добър начин на живот. А децата обичат да мислят – току що се опитаха да ми продадат кола; искат да написна на прозорчето, но няма. Те харесват да бъдат по-умни от хората, които се опитват да ги баламосват. Можете да учите децата си като добри родители, но разбира се трябва да има и някакви граници в това.

 

Още по темата

Мислите ли, че модерно явление като хиперактивност се дължи до голяма степен на прекомерното гледане на телевизия, видео игрите?

В днешно време, независимо дали си дете или възрастен човек – всеки се състезава за нашето внимание. Няма такова нещо като “отделно внимание”. Правенето на много неща едновременно може да става по малко тук и по малко там, но не и на двете места едновремнно, мозъкът не работи така. И понеже анализите са показали как да задържим вниманието на някого – например видеоигрите могат да отнемат часове – хората, които правят игрите знаят това, но хората, които учат децата на математика не го знаят.

Ако преподаваме със същата брилянтност, както държим вниманието на децата – смятам, че ако погледнем болеста ADD – това е просто лист с маниери, в които можем да видим, че децата се държат по този начин.

Не мисля, че това е патологично и по-доброто решение за тази болест не е да тъпчем децата със стимуланти, а просто трябва да научим децата, че не могат да са просто импулсивни и да правят, каквото си искат – вие ме учите, но аз не искам да ви слушам, казхме да си седя, но отивам при съседа – част от помощта към децата е да се сложат спирачки на техните импулси и така да се увеличи загрижеността им към околните.

Трябва да им кажем – вие се намирате в стая с 32 други деца, не можете да правите, каквото си поискате. В моята специалност го наричаме “социален интерес”. Това е да се грижим за тези около нас. Когато обърнем интереса на детето към тези около него, тогава то е по-общително и само си слага спирачки; и така се учи да превъзмогне своите желания и да сложи интересите на групата на първо място. И виждаме, че лошото поведение си заминава.

Без лекарства, просто с повече разбиране от детето към другите около него. Мисля, че това е по-добрият подход, който сме виждали да работи.

 

Знаете ли,че според статистиката три четвърти от младежите в България живеят с родителите си и то не по финансови причини, а защото така е по-удобно. Това показват данните от изследване за социологическия портрет на българите на възраст между 14 и 27 години.

Изненадана съм. В Канада хората живеят с родителите си точно по икономически причини. Много е скъпо училището, жилищата, често спестяват пари за собствен дом, така че е по-скоро по икономически причини. При предишните поколения обаче, децата искаха по-рано да излязат и да се махнат от родителите си – на 14-16 години, защото родителите им са тирани. Животът в къщи е труден и е по-хубаво да си свободен и независим.

Смятам, че сме подобрили връзката между родители и деца. Те се радват на компанията на родителите си. Това може да е хубаво нещо. Къщите с много поколения в тях може да е много хубаво нещо – моите баба и дядо живееха с нас по 6 месеца на година и имам прекрасни спомени от живота с тях. Така че това е добре. Не е хубаво, когато някой не допринася към общото благо. Не можете да кажете: Ще живея при вас, но вие ще готвите, ще чистите и т.н. Трябва да помагате – било то финансово или в домакинството, така че да носите част от тежестта. Щом се разпределят ясно отговорностите, тогава може да се получи нещо хубаво.

 

Идвате за втори път в България. Имате ли представа що за майки са българките?

Не знам какъв е стереотипът за майка тук, но смятам, че имат същите проблеми, както във всяка култура – трудности при буденето на децата сутрин, да ги накарат да учат, да помагат в къщи. Водят се същите битки: среши се, измий си зъбите – тези обичайни битки с децата. Но в България традиционно бихте ги наказали, за да се държат добре, а майките биха казали: нека пробвам по различен начин. Искам да бъда по-уважителна, но когато помоля – моля те, измий си зъбите – това също не работи. Трябва да има начини и тук идват моите книги и моите методи на обучение. Имам техники, не само теории. Това им трябва на хората – инструменти за горещите точки, до които опираме.

 

Като специалист по душевно здраве какъв съвет бихте дали на българските майки?

Потърсете обучение за родители. Смятаме, че е отговорност да вземете няколко часа преди да имате дете, тогава защо да не посетите няколко часа за родители, след като се е родило бебето? Има какво да се научи – как да подържате добър дом и как да възпитавате, нещо което няма откъде другаде да научите. Искаме да правим нещата различно от традиционното. Трябват ни нови традиции и някой трябва да говори за тях. Образованието е някъде там и трябва да го намерите.


Коя е Алисън Шейфър

Алисън Шейфър е известна канадска педагожка, психотерапевтка и консултантка по проблемите на отглеждането и възпитанието на децата. Водеща е на телевизионни предавания на тази тема и рубрики в „Космополитън“, „Рийдър Дайджест“, „Парентинг“ и други издания.Книгите и „Скъпи, провалих децата“, „Не, това не са глезотии“ и „Край на мита за добрата майка“ имат изключителен успех в различни страни.

Алисън Шейфър бе за втори път в България.