Другата Турция

Текст КОНСТАНТИН ТОМОВ *

Облаците сълзотворен газ леко се разсейват. Момиче крещи от болка, притиснало кърпичка към очите си. На асфалта догаря купчина плакати и знамена. Полицаи в мрачни униформи влачат нанякъде две млади момчета. Това е картината от протестите на площад "Таксим", каквато ни показват световните медии и с която вероятно ще запомним "борбата на Турция за демокрация".

Тази картина не е измислена, разбира се; но тя дава толкова представа за раздвоението и проблемите на модерна Турция, колкото порция дюнер кебаб дава представа за цялото културно наследство на Истанбул.

    Военните, или "държавата в сянка", винаги са били най-сериозната заплаха за властта на Реджеп Ердоан

ЗАПАДНИТЕ МЕДИИ (към тях трябва да причислим и българските) още от първите мигове на недоволството на "Таксим" имаха готов макет с ясно разпределени роли. От едната страна – авторитарният (даже авторитарно-ислямистки) режим, който забранява на авиокомпаниите да сервират бира и иска да застави жените да носят фереджета; от другата – будната, интелигентна младеж, която вижда бъдещето на страната си в Европа и няма да търпи "връщане назад".

Но такива ясни сюжети има само в евтините сериали. Действителността предлага доста повече цветове от чисто бялото и плътно черното.

Донякъде е странно, че това опростенческо възприятие се наложи толкова лесно и в България – в края на краищата тук имаме и исторически, и географски, и дори икономически причини да познаваме по-добре своите "комшии". А всъщност анализите на събитията в Турция в голямата си част нямаха достатъчно дълбочина дори да изпишат правилно името на главния герой (Ердоан, а не Ердоган).

ОБЪРКВАНЕТО НА ЕВРОПА впрочем е разбираемо: целият проблем е, че тя се опитва да разглежда Турция като европейска страна с европейски ценности. А Турция, дори девет десетилетия след Кемал Ататюрк, не е. Схващанията на много турци за потисничество и свободолюбие са огледално противоположни на нашите. Да не забравяме, че секуларизацията и демократизацията, които в по-голямата част от Европа бяха естествени исторически процеси, в Турция бяха наложени насилствено – и с неособено демократични методи. За мнозинството турци връщането към някои религиозни ценности не е ретроградно и мракобесно, както би изглеждало на Запад, а тъкмо напротив: победа на свободолюбието и демокрацията. Защото това връщане, не можем да отречем, е волята на мнозинството.

Ето накратко откъде идва нашето объркване: в Турция "лошите" и "добрите" непрекъснато си разменят местата. В зависимост от контекста. Всемогъщите още от времето на Ататюрк военни са "добрите", когато става дума за опазване на светския характер на властта. Но те са "лошите", когато говорим за демократични процеси, за европейска ориентация, а правата на жените... Още по-добър пример е самият Реджеп Тайип Ердоан – човекът, който задушава протестите със сълзотворен газ и иска да забради жените. Но това е и човекът, който направи най-много за равенството между половете в Турция; който реформира страната с ясната мисъл за членство в Европейския съюз; който отвори икономиката, владяна дотогава от няколко потайни патрициански семейства, създаде изцяло нова класа от предприемачи и постави основите на почти безпрецедентен икономически разцвет. Къде да поставим такъв човек – при добрите или при лошите?

ДОБРЕ Е ДА СИ ПРИПОМНИМ откъде тръгна демокрацията в Турция: от избори, провеждани под зоркото око на военните, с явно гласуване и тайно преброяване на гласовете. През 1950 година, когато за пръв път системата бе преобърната (тайно гласуване и явно преброяване), изборите спечели Аднан Мендереш – политик, в който мнозина днес търсят паралелите с Ердоан. Мендереш вкара Турция в НАТО; Мендереш бе далеч по-благосклонен към религията от ранните кемалисти и отвори хиляди джамии; в икономиката той успя да заличи негативите от недомислената национализация на Исмет Иньоню и да насърчи частната инициатива, гарантирайки растеж от 9-10% годишно в продължение на цяло десетилетие. Накрая група офицери го свали от власт с въоръжен преврат и през 1961 го обеси – въпреки протестите на самия Джон Кенеди.

       Аднан Мендереш, между когото и Ердоан мнозина анализатори се опитват да чертаят паралели

Не беше много по-различна и съдбата на Неджметин Ербакан, политическия учител на Ердоан, който през 1996 спечели изборите със своята Партия на благоденствието и оглави първото в историята на страната ислямистко правителство. Само година по-късно военните го притиснаха да подаде оставка, а впоследствие Конституционният съд му забрани да се занимава с политическа дейност.

1997 БЕ КЛЮЧОВА ГОДИНА и за все още младия Реджеп Ердоан. Отраснал в един беден работнически квартал на Истанбул, завършил ислямско училище, Ердоан от малък симпатизира на умерените ислямисти. Но до 1997 политическата му кариера бе напълно откъсната от идеологията. Избран за кмет на Истанбул през 1994, Ердоан управляваше града като разумен технократ, посветил се на неотложни задачи като подмяната на старинните водопроводи и подобряването на хаотичния обществен транспорт.

Свалянето на Неджметин Ербакан промени нагласата му. Четирите умерено ислямистки партии – включително тази, в която членуваше Ердоан – бяха забранени. Той започна да се изказва остро срещу военните. През декември 1997 на един митинг в град Сирт Ердоан изрецитира пред тълпата едно стихотворение на Зия Гьокалп (по ирония един от най-прочутите националисти и застъпници на светското начало). Това бе достатъчен повод за военните да отвърнат на удара и да го осъдят на 10 месеца затвор за "насаждане на религиозна омраза". Ердоан излежа четири месеца и излезе на свобода, твърдо решен да не прави повече грешки и да чака търпеливо своя шанс.

Шансът дойте през 2001, когато силните сътресения в турските банки и отприщената инфлация изметоха традиционните партии. Създадената от Ердоан Партия на справедливостта и развитието (AK) спечели парламентарните избори. Но това беше само началото на битката му.

В ТУРЦИЯ ОТКРАЙ ВРЕМЕ СЕ ГОВОРИ за нещо, наречено derin devlet – "дълбоката държава", или по-скоро "държавата в сянка". Това е тайнствена мрежа от съюзи между военни, политици и едри индустриалци, която от десетилетия управлява делата на републиката и се справя решително с всички, които сметне за заплаха – ислямисти, комунисти, кюрдски сепаратисти, дисиденти, журналисти... Тъкмо "държавата в сянка" свали от власт Ербакан; вероятно "държавата в сянка" е обесила и Аднан Мендереш навремето. И, не на последно място, тази сенчеста организация контролираше в огромна степен турската икономика.

Ердоан започна да й се противопоставя още от първия си ден във властта – но много внимателно. Първите му ходове бяха насочени към отваряне на капсулованата дотогава икономика. Ердоан насърчи появата на изцяло нова класа от предприемачи, различна от патриархалните стари фамилии. "Новите пари" в Турция вече не са толкова в Истанбул, колкото в Анкара; те правят бизнес на изток и на юг, а не на запад. Това създаде благосъстояние, на което Турция никога преди не се е радвала.

За разлика от някогашния си ментор Ербакан, Ердоан не бе против Европейския съюз – напротив, той обяви потенциалното членство за първостепенна цел и в нейно име успя да прокара множество правни и институционални реформи. "Ердоан използва перспективата за европейско членство, за да премахне стария ред", коментира бившият американски посланик в Турция Ерик Еделман пред The New Yorker. Новият премиер дори наруши десетилетното табу и започна да говори открито за някои мрачни страни от историята на националистическа Турция – дори се извини за клането на 30 000 алевити през 30-те години. След първия мандат на Ердоан Турция започна да се откроява, според израза на един британски дипломат, като "образец за ислямска демокрация".

НО БИТКАТА С "ДЪРЖАВАТА В СЯНКА" имаше и по-мрачна страна, която дълго остана незабелязана от Запада. За да се справи с невидимата, но постоянно надвиснала заплаха на военните, Ердоан започна да си служи с техните собствени методи – мащабни арести, грандиозни, но не винаги юридически състоятелни съдебни процеси... Днес почти една пета от висшия команден състав на турската армия е или осъден, или подсъдим по обвинения в заговор, държавна измяна и дори глобален тероризъм. Някои от доказателствата по тези процеси изглеждат твърде съмнително – примерно по делото "Ковашки чук" има приложен списък на техниката, която заговорниците планирали да използват, включително автомобили с регистрационни номера, издадени... след началото на процеса.

Съдебното преследване не се ограничава само с висши военни като Илкер Башбуг, бившия шеф на Генералния щаб. Подсъдим е Кемал Кълъчдаролу, лидер на опозиционната Републиканска народна партия. Подсъдими са и множество журналисти, а 94 са вече в затвора – повече, отколкото в Китай или Иран.

През 2008 вестник "Хюрриет" публикува разследване за нелегални дарения в полза на Партията на справедливостта и развитието. Съвсем скоро след това срещу групата Dogyan, която го издава, започна процес за укриване на данъци. Накрая компанията бе глобена 2.5 милиарда долара – двойно повече от пазарната й стойност. Глобата бе намалена, едва след като издателят смени главния редактор на "Хюриет" и продаде два други свои вестника – "Миллиет" и "Ватан", както и тв-канала "Стар". Не е странно, че турските медии вече се отнасят много предпазливо към властта; разбираемо е и защо някои новинарски канали показваха филми за пингвини, вместо протестите на "Таксим".

АХМЕД ШЪК, ЖУРНАЛИСТ С ЛЕВИ УБЕЖДЕНИЯ, бе причислен към заговорниците срещу властта, откакто издаде книгата "Армията на имама". В нея той разглежда връзките на управляващите с ислямския проповедник Фетхулах Гюлен.

                                                         Фетхуллах Гюлен

Гюлен е много интересна фигура. Той проповядва модерен, умерен и толерантен ислям, а по влияние в световен мащаб отстъпва единствено на прочутото "Мюсюлманско братство". Организацията на Гюлен поддържа мрежа от училища по цял свят – включително и няколко в България. Новият турски бизнес, създаден от Ердоан, го подкрепя финансово – много от представителите му са гюленисти. Такива са турският президент Абдула Гюл, поне 60 от депутатите в турския парламент, а също и, ако се вярва на някои източници, шефовете на турската полиция.

Проповедникът вече 15 години живее в САЩ; според някои източници това доказва тесните му връзки с ЦРУ и американските интереси (когато имаше искане за екстрадирането му, лично бившият високопоставен агент на ЦРУ Греъм Фулър се застъпи за него). Доскоро Гюлен минаваше за съюзник и симпатизант на Ердоан; но след протестите тясно свързаният с него вестник "Заман" започна да критикува премиера.

СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ВИНАГИ СА РАЗГЛЕЖДАЛИ Турция като свой верен съюзник. Но мнозина се питат дали напоследък Ердоан не разклати това убеждение.

Отрязан от категоричното "не" на някои европейски държави като Франция (които иначе сега заклеймяват "авторитарните" тенденции в турската политика), Ердоан бързо изстина към Европейския съюз. Турция отдавна покрива изискванията за членство, защо тогава не е член, питаше той. А на един митинг тази пролет с характерната си емоционалност каза: "Европейският съюз ли? Вижте ги, те се сгромолясват! Валутата им е пред колапс. А Турция е на крака - благодарение не на тях, а на собствения си народ!".

Европа е затворена страница; Ердоан вече гледа другаде. Геополитическата ситуация открива пред страната му рядък шанс да се превърне в първостепенен регионален и дори световен фактор. Африка, Близкият и Средният изток са региони с младо и нарастващо население, и с икономики, на които е съдено да растат. Досега водещата сила в тези региони бяха Съединените щати – но сила, която предизвикваше антипатия или дори откровена враждебност. Докато Турция - страна с предимно мюсюлманско население и наследник на универсалната държава на ислямската цивилизация – може да бъде естествен обединител и харесван водач. Дори само турските сериали, които омайват домакините от Босна до Оман и Пакистан, са достатъчно доказателство за този потенциал. Ердоан отдавна вече се опитва да го използва, и пожертва за целта дори дългогодишното разбирателство с Израел.

Тези пораснали амбиции на доскорошния верен съюзник вероятно не се харесват много на Вашингтон. Което може би обяснява и някои аспекти на сегашната политическа криза в Турция. Но едно е ясно: всеки дребен проислямски жест на Анкара само засилва симпатията към нея в мюсюлманския свят.

ВПРОЧЕМ НЕПРЕМЕННО ТРЯБВА да се абстрахираме от плашещото звучене на термина "ислямизация", когато говорим за днешна Турция. Както отбеляза The Economist, Партията на Ердоан доста повече прилича на консервативната прорелигиозна десница в САЩ, отколкото на войнстващите ирански молли. И повечето й ходове в тази посока са по-скоро дребни отстъпки пред желанията на мнозинството, отколкото фанатично "връщане назад". Ограниченията за продажба на алкохол звучат скандално за повечето европейци; но те не са особен шок за най-малко пиещата нация в Европа. Една от най-добрите илюстрации за разликите в мисленето е забраната на женските забрадки във висшите училища. За европейците и модерно настроените турци това е прогресивна стъпка; но за мнозинството в страната то е драстично посегателство на личната свобода. Повечето туркини носят забрадки; за немалко турски родители усещането, че дъщеря им е принудена да сваля своята в университета, е същото, което биха изпитали европейски родители, ако накарат детето им да ходи без сутиен и връхна дреха. Тоест в Турция има достатъчно хора, за които отмяната на подобна забрана ще е не връщане в миналото, а дълбоко хуманен жест.

СЪЩОТО Е И ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ЕРДОАН. За много турци, особено в големите градове, той е самозабравил се, все по-авторитарен управник. За мнозинството в малките градчета и селца на Анадола той е човекът, при когото брутният вътрешен продукт се утрои, а износът нарасна десет пъти; човекът, който отвори бизнеса за всички достатъчно инициативни, и който навсякъде построи пътища, болници и училища.

Тези две Турции съществуват отдавна – още от опита на Мустафа Кемал Ататюрк да съчетае две съвсем различни ценностни системи. През десетилетията те успяваха някак си да съжителстват една с друга – понякога мирно, понякога не. Но така и не успяха да се слеят в една държава. В една Турция, която би била пример за целия ислямски свят: едновременно мюсюлманска, просперираща и демократична. Ще успее ли Ердоан да постигне това – или може би ще го постигнат опонентите му? Или всички заедно? За момента е невъзможно да се каже. Но отговорът е важен за всички. И особено за близките съседи на Турция.

---

* Статията е публикувана в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 36 / 2013 година