Призрак броди из Европа

Текст КОНСТАНТИН ТОМОВ*

Чували ли сте някога името Клод Данси? Не? А би трябвало - това е човекът, отговорен за най-монументалното единично събитие в човешката история; човекът, дал началото на най-грандиозния и с печални последици социален експеримент за всички времена. Казано накратко, Клод Данси е виновникът за Великата октомврийска революция.

ВСЪЩНОСТ, ЗА ДА БЪДЕМ ЧЕСТНИ, горното е леко преувеличено. Ако ще търсим "виновници", по-логично е да се насочим към Маркс, Ленин, Троцки... Клод Данси, лейтенант от британските тайни служби, е просто човекът, пропилял най-добрия шанс да ги спре.

През март 1917 британското разузнаване MI5 получава сигнал, че Лев Троцки, един от лидерите на болшевиките, се подготвя да се върне от Съединените щати в Русия, носейки внушителна сума в брой, за да се опита да организира преврат. Агенти на MI5 спират парахода на Троцки в Халифкс, Канада, и го арестуват заедно с петима от другарите му.

Но лейтенант Данси - бедно момче от семейство с девет деца, възпитано да мрази и братята си, и тираничния си баща - лейтенант Данси все още вярва в доброто и справедливостта. На него му се струва, че донесението срещу Троцки идва от руски агент-провокатор. Лейтенантът убеждава колегите си да освободят арестанта. Четири седмици по-късно Троцки се връща в Петроград. А осемдесет и пет години по-късно MI5 ще разсекрети архива за случая.

В МЕСЕЦА НА 99-АТА ГОДИШНИНА от Октомврийската революция е простимо да си задаваме въпроси от типа: а какво би станало, ако... Ако Троцки бе останал в Канада, щеше ли изобщо да се стигне до Октомври и до властта на съветите? В края на краищата тъкмо той е човекът, който ръководи Петроградския съвет в отсъствието на избягалия във Финландия Ленин; тъкмо той печели за болшевиките популярната подкрепа, която само месеци по-рано е била на страната на по-умерените меншевики и есери (социалист-революционери); тъкмо той с чара и красноречието си убеждава гарнизона на Петропавловската крепост да подкрепи революцията. Сам Сталин, бъдещият смъртен враг на Троцки, признава ролята му: "Цялата работа по практическата организацията на въстанието вървеше под прякото ръководство на другаря Троцки... За бързото преминаване на гарнизона на страната на Съвета и за умелата постановка на работата на Военно-революционния комитет партията е задължена преди всичко и главно на другаря Троцки" (в. "Правда", ноември 1918).

Много историци са се вглеждали с почуда в руските събития от 1917: един низ от случайности и политически късогледства, който почти няма аналог в световната история. В средата на лятото опитът на болшевиките за преврат се проваля; Ленин, пратен два месеца по-рано в Русия с капсулован вагон от германското командване (като един модерен троянски кон), е принуден отново да бяга, този път във Финландия. Както отбелязва Робърт Даниълс (The Rise and Fall of Communism in Russia), пътят изглежда разчистен за по-умерените есери и меншевики. "Ако Керенски (лидерът на есерите и председател на Временното правителство, б. а.) бе постигнал незабавно примирие и бе дал земята на селяните, Ленин вероятно никога нямаше да стигне до Кремъл. Това бяха двете основни точки в програмата на болшевиките през 1917. Отхвърлянето им от умерените сили гарантира крайната победа на Ленин", подчертава Даниълс.

ВМЕСТО ДА ОТНЕМЕ НА ОПОНЕНТИТЕ СИ основния им коз, Александър Керенски им дава нови. Следва злополучният "развален телеграф" с главнокомандващия армията генерал Лавр Корнилов: от него Керенски остава с убеждението, че Корнилов иска да установи военна диктатура, и го освобождава от длъжност; Корнилов остава с убеждението, че Керенски е под влиянието на болшевиките, и тръгва с един корпус към Петроград. Отговорът на притеснения Керенски е да освободи част от задържаните болшевики (начело с Троцки) и да им даде оръжие. Корнилов е отблъснат, но и подкрепата за правителството се изпарява: през юни на изборите за московската Дума есерите и меншевиките получават 375 000 гласа; през септември вече имат едва 54 000. На 26 октомври (7 ноември по нов стил), когато болшевиките правят втория си въоръжен опит за преврат, в подкрепа на Керенски е готова да се сражава една-единствена военна част: втора рота на създадения от него Първи петроградски женски батальон. Сто трийсет и седем жени срещу цялата сила на Троцки.

Керенски е интересна личност - роден е в един и същи град с Ленин (Симбирск), баща му Фьодор Керенски е директор на гимназията там и добър приятел с училищния инспектор Иля Улянов - бащата на Ленин. Тъкмо Керенски-баща се застъпва младият Владимир Улянов - бъдещият вожд на пролетариата - да завърши гимназията със златен медал, макар оценките му да не били чак толкова високи. И Ленин, и Керенски завършват право в Петербургския университет. После пътищата им се разминават, за да се пресекат фатално през 1917.

СЛЕД ПАДАНЕТО НА ЗИМНИЯ ДВОРЕЦ Керенски бяга (но не преоблечен в женска рокля, както пишеше в съветските учебници - просто сяда в автомобила си и заминава). Опитва се да организира съпротива срещу болшевиките, но повечето армейски части са по-склонни да подкрепят Ленин, а не него.

Заминава в емиграция – Лондон, Париж, после се жени за австралийска журналистка, установява се в Щатите. Колкото и огорчен да е от болшевиките, никога не подкрепя и дясното Бяло движение по време на Гражданската война. Когато Хитлер нахлува в СССР, пише на Сталин и му предлага подкрепата си - не получава отговор.

През 60-те, при хрушчовското затопляне, го посещават няколко съветски делегации. Сред тях е журналистът Хенрих Боровик, който разказва, че Керенски отдавал вината за събитията през 1917 и особено за злополучния "Корниловски пуч" на... Уинстън Чърчил ("Той казваше, че Англия винаги е била главният враг на Русия"). През 1968 моли за разрешение да се върне в СССР – отново без отговор. Умира през 1970, надживял всичките си врагове – Ленин, Сталин, Троцки, Чърчил. В Ню Йорк местната руска църква отказва да го опее, бил виновен за "падението на Русия".

В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ СЪДБАТА на загубилия Керенски е по-добра от тази на победителите. Ленин след няколко инсулта (и упорити спекулации, че е бил отровен от Сталин) умира през 1924. В последната година от живота си е видимо разочарован от хода на революцията; пише за нуждата от ограмотяване и цивилизоване на народа ("да премахнем полуазиатското невежество), преди да се пристъпи към въвеждането на истински социализъм. Разочарован е и от Сталин, който доскоро е бил най-честият му посетител във вилата в Горки.

Дори и на смъртно легло, влиянието на вожда остава огромно и вероятно би помогнало на опонентите на Сталин да спечелят битката за власт. Но те, с характерното за тази революция късогледство, смятат, че Ленин е бита карта, и че биха могли поотделно да се спогодят с изгряващото ново величие. Когато през 1922 Владимир Илич пише статията "По-добре по-малко, но по-добри" – директно насочена срещу авторитарния подход на Сталин - и я изпраща до "Правда", Бухарин, който е главен редактор, не вижда причина да я отпечата; друг член на Политбюро предлага да отпечатат един екземпляр и да го пратят на Ленин "да миряса". Бухарин вероятно се е сещал за това през 1938, когато сталинският процес го определя като "десноцентристки заговорник" и го осъжда – на смърт. Напразно пише безброй умолителни писма до Сталин, неизменно започващи "Скъпи Коба..." - скъпият Коба не отговаря.

ИЗОБЩО БОЛШЕВИШКИТЕ ЛИДЕРИ силно подценяват своя някогашен другар, когато решават да го направят генерален секретар на партията - уж незначителна, техническа длъжност. След броени месеци Сталин вече е изградил колосален бюрократичен апарат - гръбнака на съветския тоталитаризъм за следващите почти 70 години. Зиновиев и Каменев предпочитат да се съюзят с него (първата "Тройка") срещу Троцки - за отплата през 1936 са осъдени като терористи и разстреляни.

Самият Троцки осъзнава поражението си още на 23 септември 1923, когато на едно заседание "Тройката" предлага да се разшири съставът на Революционния военен съвет – тоест да му се отнеме контролът върху Червената армия. Безпомощен, той напуска демонстративно, решен поне да захлопне силно вратата на бившите си другари. Но заседанието е в бившата тронна зала на двореца - вратите са масивни, добре смазани, вместо очаквания ефектен жест присъстващите виждат как един слабоват човек безуспешно и все по-изнервено се мъчи с тежкото крило... Както е казал век и половина по-рано Пиер Верньо, "Революцията изяжда децата си".

По-нататък съдбата на Троцки е поредица от заточения – Турция, Франция, Норвегия, та чак до 1940, когато в Мексико един сталинистки агент го убива с шило за лед.

ДНЕС, КОГАТО ИКОНОМИЧЕСКАТА КРИЗА и растящото неравенство възраждат интереса към левите движения, основният въпрос е: можеше ли да бъде другояче? Можеше ли най-смелият и напредничав експеримент да не завърши с тирания, планини от трупове и икономически колапс? Какво би станало, ако ленинизмът бе победил и Сталин не бе дошъл на власт?

Колкото до икономическата страна на въпроса, отговорът е лесен. Още в първите години след революцията царският генерал Пьотр Залеский се удивлява: "Кой би повярвал, че чистачът на съда ще стане Върховен съдия, или санитарят – директор на болницата, бръснарят – партиен функционер, вчерашният ефрейтор – главнокомандващ, лакеят – градоначалник?". Големите съветски строежи от 20-те и 30-те ясно показват какъв е резултатът, когато ръководят бръснари и санитари, а не инженери. Прекрасен пример е знаменитият Беломорканал, построен за рекордно кратък срок изцяло с труда на политически затворници. Най-малко 11 000 души (по официални данни) умират на строежа от глад и изтощение; накрая резултатът е канал с дълбочина едва три метра, негоден за корабоплаване – просто паметник на грандоманията на Сталин и на ужаса, който са питаели от него подчинените му (да не би да не успеят да приключат в срок).

НО ЩЕШЕ ЛИ ДА Е РАЗЛИЧНО, ако някой друг седеше в стола на "Бащата на народите"? Троцки в своята автобиография (едно от най-добрите политически четива на миналия век) обвинява Сталин, че начело на "престъпна група" овладял комунистическата партия. Образът на жертва, принудена постоянно да бяга и накрая убита от тираничния режим, печели на Троцки много симпатии на Запад – дори и до днес. Но в крайна сметка тъкмо това е човекът, изобретил "червения терор" ("оръжие, необходимо срещу обречената на гибел класа, която не желае да умира"; и също "Враговете ни ги очаква гилотина, а не затвор"). От тези постулати започва едно от най-големите кръвопролития в историята. В САЩ Гражданската война отнема към 600 000 живота; руската Гражданска война убива най-малко 15-16 милиона. По-лесно е да си представим Троцки в стола на Сталин, отколкото като негов антипод.

Александър Яковлев, бившият шеф на пропагандния апарат на ЦК и архитект на горбачовата перестройка, казваше, че "болшевизмът е фиксиран около една-единствена цел: да опази властта си на всяка цена, с всички средства". Но най-добре присъдата на Великия октомври формулира Александър Солженицин в "Архипелаг ГУЛАГ": "Тогава разбрах фалша на всички революции в историята: те унищожават само съвременните им носители на злото (а и без да разпознават в залисията носителите на доброто), а самото зло, още по-увеличено, го приемат в наследство".

---

* Оригиналната статия е отпечатана в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 28 / 2012