София

При нас нещата се случват
Йордан Йовчев, участник на рекордна шеста олимпиада и президент на Българската федерация по гимнастика, пред Bulgaria On Air
Публикувана: 27 юли 2012 | 10:44

Абсолютният рекодьор в спортната гимнастика по участия на олимпиади (тази в Лондон ще му е шеста) пристига забързан в залата на стадион „Раковски”. Йордан Йовчев има само около час да потренира, след това му предстои среща с президента на Международната федерация по гимнастика Бруно Гранди. Започва да загрява, още докато си говорим. Тъкмо когато си тръгваме, един от подчинените му го измъква окончателно от залата с въпроса: „Майсторе, можем ли да вземем бус, за да отидем до ЦСКА?”. „Време нямам, това е основният ми проблем”, обобщава 39-годишният Данчо, който е донесъл на България един сребърен и три бронзови олимпийски медала от игрите в Сидни и Атина, както и световни титли на земя и халки на първенствата в Гент и Анахайм през 2001 и 2003.


Интервю на ТАНЯ БОРИСОВА 


Данчо, в момента повече спортист ли се чувстваш или шеф на федерация?

-Търся баланс. Днес например се открива световно първенство по аеробика и трябва да присъствам целия ден, защото този спорт е част от нашето гимнастическо семейство. Понякога ми се събират и 4-5 дни без тренировки. Често влизам в залата към 9-10 вечерта, когато съм уморен и непълноценен. Друго е, когато си на 20 и имаш режим – сутрин закусваш, след това тренираш, почиваш и тренираш. Като цяло медийният интерес, особено преди олимпиада, е натоварващ и задължаващ. Опитвам се да се концентрирам, а непрекъснато ме дърпат насам-натам с въпроси от сорта: „Колко медала обещаваш?”. Затова планирам и един лагер в чужбина.

Защо, след като си толкова зает, реши да се хванеш на това хоро – класиране и участие на олимпиада?

-Защото пак нещо ще оставя след себе си. Първо, с моето класиране и с това на Ралица Милева, чието участие само по себе си е огромен успех, осигуряваме финансирането на федерацията. Освен това, ако замина, мога да бъда единственият гимнастик от мъжкия профил с 6 олимпиади в кариерата си. Защо да се отказвам от това начинание, след като съм толкова близко?

Усилието обаче е много голямо.

- Да, но на кого му е лесно?

Какъв беше Йовчев на първата си олимпиада преди 20 години?

- Тогава нямах никакви амбиции и исках само да попадна в отбора. Бях аутсайдер, но участник.

А сега?

- Пак! (Смее се). Както почвам, така и свършвам.

Кога бе олимпийският ти връх?

- В Сидни, където взех два бронзови медала, но най-вече в Атина.

Мислеше ли да се откажеш след Атина, когато златният ти медал на халки беше присъден на Димостенис Табакос?

- О, не. Това беше просто поредното състезание.

Кой ти помага за подготовката?

- Аз съм вече достатъчно зрял, за да разчитам на треньор. Не че не се уча, но се опитвам сам да взимам решения. Иначе разчитам на старши треньора на националния отбор Краси Дунев, който преценява кое упражнение изглежда визуално по-добре. Гледаме да наместим и напаснем съчетание, което ще бъде достатъчно актуално и ще бъде изиграно добре. Защото можем да нахвърляме много силови неща, които са ценни и носят бонуси, но като не ги изпълниш чисто или времето не ти стигне, губят смисъл. Снимаме всичко на видео и анализираме, защото има упражнения, които никога не съм правил - нали правилникът се мени на всеки 4 години.

Реално какво класиране ще гониш?

- За мен ще е много, много важно да вляза във финал. Дори самото участие на шеста олимпиада вече е нещо. Но много ми се иска да завърша с финал. Да не говорим, че попаднеш ли на него, веднага ти се качват амбициите за медал, което наистина ще е адски трудно. Трябва да направя прилично състезание, да изглеждам добре. Дори да не покажа нещо сложно и хората да викнат „Ау”, поне да си кажат: „Ето, и на 40 години изглежда достоен.” Въпросът е да извлека максимума от това, което мога. Има и друг момент – ако съм контузен, нищо няма да стане. Защото на моята възраст един ден си супер, но на следващия не знаеш.

 В същото време и от Международната федерация, и съдиите знаят, че заемаш и друг пост...

- Да, но като се качиш на халките и нищо не покажеш, кого го интересува, че си председател на федерация? Това е другото, което ме мотивира да покажа нещо стойностно. Пак повтарям – дори да не успея, пак ще е приемливо за мен. Но все пак има и по-добри начини да сложиш край.

Категорично ли спираш след Лондон?

- Време ми е.

Ще ни е мъчно на теб.

- Много хора ми го казват, а може би и на мен ще ми липсва гимнастиката, защото това съм правил цял живот. Ще ми липсват подготовката, чувството да се състезаваш, цялата спортна среда и всички положителни емоции.

Изпитваш ли още тръпка преди състезание?
- Винаги има. Не мога да си представя, че има човек, който не изпитва. Адреналинът идва сам. При всеки, който изпитва отговорност, има и притеснение.

Кое е най-голямото ти постижение?

- Световен шампион се става най-трудно. На олимпийските игри конкуренцията е по-малка, защото при нас квалификацията е една. Например холандците имат световен шампион на халки, вицешампион на висилка, още едно силно момче в многобоя. Всеки е потенциален медалист в своята дисциплина, но от тях на олимпиадата може да замине само един. Докато за световното няма квалификации и отива всеки, който има някакви претенции. Много по-трудно се побеждават състезатели, които са тесни специалисти. Може някой конкурент на халки да изглежда грозно, с огромни мускули, да не е никакъв гимнастик, но пък е як като бик и прави упражненията с лекота.

Две от световните ти титли са на халки. Кой сега е Властелинът на пръстените?
- Много са – има китайци, корейци, японци. Преди дни на европейското в Монпелие руснак стана първи. Те са по-млади, правят по-силни и сложни съчетания от мен.

Смяташ ли, че в България спортът сега се управлява по-добре, отколкото по времето, когато ти си започвал?

- Винаги има какво да се желае, например да започнат да идват пари от еврофондовете, но въпреки всичко при нас нещата се случват. Ето например в тази зала (столичната "Раковски", б. ред.) бяха инвестирани над 3 милиона лева. У нас, а и на целия Балкански полуостров, никога не е имало по-добри условия. Когато аз постигах големите си успехи, въобще нямах такава възможност за подготовка, такива уреди, да не говорим за хотелската част. Но проблемът е, че тази зала е единствена в България. Постоянно идват състезатели от провинцията, които обаче нямат средства за престой и ние им поемаме част от разходите, за да могат да спят тук. Естествено, разчитаме на спонсори, но този спорт няма как да се случи без поддръжката на държавата, защото оборудването е адски скъпо. Само този квадрат за земя, на който седим в момента и изглежда просто като някакъв килим, струва 50 000 лева.

Без твоята инициатива едва ли този ремонт щеше да е факт...

- Не мога да съм сигурен. Но това, което знам, е, че когато я нямаше тази база, аз станах световен шампион и имахме много силни гимнастици. Сега имаме национален център, но нямаме големи имена. В момента работим, за да ги създадем. Вижте колко много деца тренират тук още от седем и половина сутринта. По наше време системата работеше по-успешно, защото сега децата трудно отиват в спортни училища или се местят в София само с треньора си. Родителите вече не държат толкова много децата им да стават шампиони, струва ми се, че приоритет е образованието. Докато по наше време просто ни пращаха в спортни училища и седяхме по един месец на лагер в София. Но пък никога не сме имали толкова много деца, колкото сега. Това е благодарение на залата, защото всеки иска да дойде на ново, хубаво и чисто. А чрез масовия спорт ще създадем и елитен. Иначе имаме общо 19 клуба, но аз не мога да помогна на всички – и от тяхна страна трябва да има активност. Няма как да ходя и да купувам уреди на всички, но често участвам в преговори. Освен това старото оборудването оттук го дадохме на ЦСКА, в Пловдив, в Благоевград... Другото, което ни липсва, са кадри. Един национален състезател, щом завърши кариерата си, веднага търси договор в чужбина като треньор.

Колко получава един добре натоварен специалист тук?

- Различно, около 1000 лева, а някои и повече. Всичко зависи от инициативата им – колкото повече деца събереш, толкова повече изкарваш. Ходят по училища, детски градини, а използват и социалните мрежи, за да популяризират гимнастиката.

Защо тя е толкова важна за развитието на едно дете?

- Гимнастиката е в основата на всички спортове – има гъвкавост, координация и сила. За да направиш едно кълбо или салто, е необходимо да знаеш колко да отскочиш спрямо ръста си, колко да се завъртиш. Така развиваш ориентация в пространството. Освен това нашият спорт възпитава и чисто човешки качества, като дисциплина и желание да се преборваш със самия себе си.

Но в същото време гимнастиката е и прекалено травматичен спорт.

- Така е, но няма голям спорт без травми. Като се контузиш, става сложно. Аз самият имам доста травми, разкъсани сухожилия... Ще ти го обясня по най-елементарния начин: има упражнения, които изискват да правиш шпагат, ти обаче не си достатъчно гъвкав и треньорът почва да те натиска, теб те боли, плачеш. Така стават травмите. Мен сега ме боли например само като правя някои елементи.

Винаги съм се питала защо преди 5 години се върна от Щатите, където си беше създал уреден живот?
- Какво ми пречи пак да отида? Животът е много променлив. Освен това аз и преди всеки месец си идвах тук, участвах в лагери. Семейството ми се чувства добре в Пловдив. Синът ми ходи на училище, справя се добре, тренира тенис, ходи по състезания. Което щеше да прави и в Америка. Днес например мисля да поиграем заедно.

Кога ще ти остане време?

- Довечера, на осветление. Всеки уикенд съм в Пловдив, за мен е удоволствие да пътувам до там. Понякога и по две седмици не се прибирам, но някой трябва и да работи. Когато си обществена личност, имаш задължения. Според мен и другите хора виждат децата си най-вече заспали през седмицата. Важното е да изполваш пълноценно времето, когато си със семейството.

Синът ти Джордан възхищава ли ти се?

- Не съм му пример за спорта, защото той си има негови идеи в тениса. Знае, че баща му е известен в някаква степен, но да е ахнал – не съм усетил.

На какво го учиш?

- Да слуша майка си, защото мен ме слуша. А тя е непрекъснато с него и съответно повече му се кара, натиска го да и учи. Докато аз го водя на спорт, на това държа повече.

Как се виждаш след игрите?
- Не знам. Засега трябва да се върна назад, да стана пак гимнастик и в Лондон да се представя максимално достойно за състоянието, в което се намирам.

 

* Интервюто и фотосесията на Йордан Йовчев са публикувани в Bulgaria On Air THE BUSINESS MAGAZINE, брой 16 / 2012

Коментари ( 0 )